Ким Робинсън - Синият Марс

Към тях се приближи една от многото й асистентки, задъхана и разплакана. Тя дръпна ръката на Джаки и извика:

— О, Джаки, толкова съжалявам, толкова съжалявам, тя умря, умря… — Цялото й тяло трепереше.

— Кой? — кресна Джаки отсечено. Гласът й прозвуча като плесница.

Младата жена (която също бе доста възрастна) каза нещастно:

— Зоу.

— Зоу?

— Нещастен случай. Падна в океана, докато летеше.

„Ето това ще я позабави“, помисли си Мая.

— Разбирам — отвърна Джаки.

— Но летателните костюми… — възрази младежът. И той остаряваше. — Те не…

— Не знам нищо за това.

— Няма значение — прекъсна ги и двамата Джаки. По-късно Мая чу разказа на очевидец и образът завинаги се запечата в съзнанието й — двете жени, които се борят да останат на повърхността като мокри водни кончета, докато една от гигантските вълни на Северно море не ги подхваща и ги запраща с всичка сила в основата на пристана. След това — две тела, носещи се в пяната…

Джаки бе отвлечена и притихнала. Явно обмисляше нещата и бе далеч оттук. Мая бе чувала, че двете със Зоу не са били чак толкова близки. Някои дори разправяха, че двете се мразели взаимно. Но все пак тя й беше дъщеря… Неестествено е да предполагаш, че ще надживееш децата си — това дори бездетната Мая усещаше инстинктивно. Само че сега хората бяха пренебрегнали всички природни закони и биологията за тях вече не означаваше нищо. Ако Ан бе загубила Питър на пропадащия кабел, ако Надя и Арт някога загубеха Ники… дори и толкова глупав човек като Джаки би трябвало да почувства нещо.

И тя явно чувстваше нещо. Беше се замислила, опитвайки се да намери някакъв изход. Само че едва ли щеше да успее и вече щеше да е по-различна. Да, остаряваше… и нищо не можеше да се направи.

— О, Джаки… — промълви Мая и протегна ръка към нея. Джаки се отдръпна и Мая прибра ръката си. — Съжалявам.

Само че хората се нуждаеха най-силно от помощ, когато изолацията им е най-силна. Мая бе научила това от изчезването на Хироко, докато се опитваше да успокоява Мишел. Нищо не можеше да се направи.

Тя въздъхна. Това бе началото на дългата поредица от смърти.

Но тогава Мая още не го знаеше. За момента това бе само краят на пътуването им по канала. Двамата с Мишел продължиха сами към Одеса.

Когато пристигнаха, тръгнаха по крайбрежния булевард ръка за ръка, оглеждайки магазинчетата и кафенетата от отсрещната страна на улицата. Всички имена като че ли бяха нови, нямаше нито едно познато, но въпреки това им изглеждаше както преди. Градът се издигаше тераса след тераса, точно както го помнеха от едно време.

— Това е „Одеон“, ето това — „Синтър“…

— Ето тук работех за „Дийп Уотърс“. Чудя се какво ли правят сега?

— Едва ли остават без работа, като се има предвид, че трябва да поддържат нивото на морето. Пък и те почти винаги имат някакво занимание.

— Така си е.

Стигнаха до старата сграда на „Праксис“, чиито стени бяха почти изцяло покрити с бръшлян. Бялата хоросанова замазка бе избледняла от слънцето. Сините някога капаци на прозорците бяха помръкнали. Мишел отбеляза, че малко работа и щяло да стане като ново, но на Мая й харесваше и така: старо. На третия етаж забелязаха прозореца и балкона на старата им кухничка, както и тези на Спенсър, точно до техните. Предполагаше се, че Спенсър е вътре.

Влязоха през огромната порта и поздравиха новия портиер. Естествено, че Спенсър бе вътре… или поне нещо от този род. Беше умрял днес следобед.

През следващите няколко дни в Одеса пристигнаха невероятно много хора специално за погребението на Спенсър. Сакс, Надя, Михаил, Зейк и Назик, Койота, Мери, Урсула, Марина и Влад, Юрген и Сибила, Стив и Марион, Джордж, Едуард, Саманта… Сякаш това бе събиране на оцелелите от Първата стотица и приятелите им — исеи. Мая се взря във всичките тези познати и поостарели лица и тъжно си помисли, че отсега нататък вече ще се срещат по подобни поводи доста пъти. Щяха да идват от всички краища на света и всеки път щяха да са с един по-малко, като в някаква фатална игра на „музикален стол“ 16 16 Игра, в която участниците обикалят под съпровода на музика около подредени в кръг столове, които са с един по-малко от броя на хората. Щом музиката внезапно спре, всички са длъжни да седнат. Този, който остане прав, „изгаря“. — Б.пр. , докато някой ден един от тях не получеше обаждане по видеовръзката, което да го известява, че е последният оцелял. Ужасяваща съдба. Само че Мая не очакваше да й се наложи да понася подобни мъчения. Със сигурност тя щеше да умре съвсем скоро. Бързият срив щеше да я погълне или щеше да й се случи нещо друго. Е, в края на краищата винаги можеше да скочи под някой тролей, ако й се наложеше… Беше готова на всичко, само и само да не понася подобна съдба. Хвърлянето под тролея щеше да е едновременно толкова малодушна и толкова храбра постъпка. Надяваше се, че едва ли ще се стигне чак дотам. Ах, майната му; смъртта явно си струваше. Пък и може би да си последен оцелял от Първата стотица нямаше да е чак толкова лоша участ. Нови приятели, нов живот — не беше ли точно това нещото, което тя търсеше от толкова време? Не бяха ли всичките тези лица само спънка пред нея?