Ким Робинсън - Синият Марс

В следващите дни хората започнаха да се разотиват. Мая скиташе из Одеса, обикаляше магазините за обзавеждане втора ръка и понякога сядаше на някоя пейка на крайбрежния булевард и наблюдаваше танца на слънцето над водата. Да бъде отново в Одеса беше чудесно, само че погребалният мраз от смъртта на Спенсър проникваше в нея много по-дълбоко, отколкото бе очаквала. Той сякаш помрачаваше дори неповторимата красота на този най-прекрасен от всички градове. Напомняше й, че когато се бяха върнали тук и се бяха заселили в същата стара сграда, всъщност се бяха опитали да направят невъзможното — да се върнат назад във времето и да зачеркнат отминалите години. Безнадеждна работа — времето течеше неумолимо и всичко, което правеха сега, беше за последно. Навиците бяха измамна работа, лъжи, които ги заблуждаваха, че има вечни неща, докато всъщност нищо не беше вечно. Сега например това беше последният път, когато тя седеше на тази пейка. Ако утре дойдеше тук по същото време и седнеше на същата пейка, това отново щеше да бъде последен път и нищо не беше сигурно, нищо не беше вечно… Последен път след последен път, и така нататък, и така нататък, винаги един финален миг след друг. Направо не се побираше в съзнанието й. Думите не можеха да го изразят, идеите не можеха да го оформят. Но въпреки това можеше да го почувства като някаква вълна, носеща се постоянно напред, или като непрестанен вятър в съзнанието й, помитащ всичко с такава сила, че й беше трудно дори да се замисля за каквото и да било. Когато си лягаше нощем, си мислеше: „Това е за последно“ и прегръщаше Мишел здраво, здраво, толкова здраво, сякаш ако го сграбчеше достатъчно здраво, можеше да спре течението на времето. Дори Мишел, дори малкият свят за двама, който бяха изградили…

— О, Мишел! — възкликна веднъж тя, изплашена до смърт. — Всичко става толкова бързо!

Той кимна с присвити устни. Вече не се опитваше да я подлага на своята терапия, дори не се мъчеше да я накара да гледа по-оптимистично на живота. Вече се отнасяше с нея като с равна и приемаше настроенията й като някаква част от истината, която бе само нейна грижа. Понякога чак й липсваше успокоението му.

Саманта умря. След нея и Борис. Е, всъщност между двете смърти имаше разстояние от около 2–3 години, но въпреки всичко, след като дълги десетилетия наред никой не бе умирал, подобен чест модел беше доста обезпокоителен. Затова претупаха погребенията толкова бързо, колкото можеше. Междувременно ситуацията ставаше все по-мрачна. Земните нации продължаваха да изпращат нелегално емигранти, ООН продължаваше да ги заплашва, Китай и Индонезия неочаквано се бяха хванали гуша за гуша, а червените еко-саботьори продължаваха да взривяват всичко, като напоследък подбираха все по-малко и избиваха сума ти народ. Един ден по стълбите се изкачи Мишел. Цялото му тяло излъчваше скръб.

— Йели е умрял.

— Какво… не. Не!

— Някаква сърдечна аритмия.

— Господи!

Мая не бе виждала Йели от десетилетия насам, но въпреки това, да загубиш още един от Първата стотица… да загубиш възможността да видиш отново срамежливата усмивка на Йели… не. Не чу какво каза Мишел след това — не толкова от мъка, колкото от объркване. Или мъка за себе си.

— Това започва да се случва все по-често, нали? — каза тя накрая, когато видя, че Мишел е вперил поглед в нея.

Той въздъхна.

— Вероятно.

Отново оцелелите членове на Първата стотица се събраха в Одеса за траурната церемония, организирана от Мишел. Мая научи доста неща за Йели от обажданията им, повечето от които бяха от Надя. Преди доста време той бе напуснал Андърхил и се бе заселил в Ласвиц, където се бе надявал да построи град под купол. Бе станал експерт по хидрологията на акуиферите. През 2061 година той се бе скитал насам-натам с Надя, опитвайки се да поправи това-онова и да не се забърква в неприятности, но в Кайро, където Мая го бе зърнала за кратко, той се бе отделил от останалите и си бе спестил бягството им през Маринерис. За известно време го мислеха за мъртъв, но той бе успял да оцелее, както и повечето от жителите на Кайро, и след бунта се бе преместил в Сабиши и бе продължил работата си над акуиферите, свързвайки се с подземния свят и помагайки им да установят Сабиши като столица на „полусвета“. Известно време бе живял с Мери Дънкан. Когато Сабиши бе затворен от ЮНТО, двамата с нея се бяха преместили в Одеса, където бяха посрещнали празненствата по случай първите 50 М-години. Именно тогава Мая го бе видяла за последно. След това по думите на Мери бяха скъсали. Той се бе преместил в Сензени На и бе един от лидерите на втората революция. Когато Сензени На се бе присъединила към Никозия, Шефилд и Кайро, обединили се в алианса на източен Тарсис, бе отишъл да помогне в Шефилд, след което се бе върнал в Сензени На и бе станал член на първия независим градски съвет. Постепенно се бе превърнал в един от старейшините на тамошната общност, както всички останали от Първата стотица. Беше се оженил за една нигерийка-нисей, от която имаше момченце. Точно преди да умре, бе работил заедно с Питър по някакъв проект в басейна Аргире за изпомпване на големите акуифери там, без да се поврежда повърхността. Правнучката му, която живееше на Калисто, беше бременна. Само че един ден в Сензени На бяха излезли на пикник, той бе изпаднал в безсъзнание и не бяха успели да го спасят.