Ким Робинсън - Синият Марс

Сакс тръгна с мързелива, приплъзваща се походка. В една пукнатина бе изникнало малко пурпурно обичниче, което упорито се бореше за правото си на живот под прикритието на скалата.

Нещо в гледката го караше да се чувства толкова доволен: слоестият терен, обичничето, огряно от светлината, приятното изтощение… и нещо, което не подлежеше на определение, трябваше да признае това — нещо необяснимо, което не можеше да бъде описано с обичайните термини на чувствата и опита. Някакъв вид еуфория. Може би дори любов. Духът на самото място, любовта към планетата — ареофания, както би го нарекла Хироко и както би го почувствала самата тя. О, Хироко, наистина ли си чувствала всичко това през цялото време? Благословена да си! Изобщо не се учудваше вече, че аурата й бе толкова наситена и че толкова хора тръгваха по стъпките й. Да бъдеш близо до това върховно наслаждение, да се научиш да чувстваш подобно нещо… любов към планетата, любов към живота на планетата. Определено биологическият компонент се бе оказал критичен за наблюдателите. Дори и Ан щеше да бъде принудена да го признае, ако в момента бе тук заедно с него. Интересна хипотеза. Трябваше да я провери някога. Ето, Ан, погледни това пурпурно обичниче. Виж как направо хваща окото. Вниманието на човек се съсредоточаваше точно в него, в средата на този извито-прав пейзаж. Толкова спонтанно възникнала любов…

Той се препъна и с труд възстанови равновесие. Поредното прагче в пясъка, около три пъти по-голямо от обикновените. Добре, хайде напред и в колата. Е, за какво мислеше?

Не можа да си спомни. Мислеше си за нещо интересно, но колкото и да напрягаше мислите си, не можа да се сети какво точно. Издуваше се в задната част на съзнанието му като камъче в обувката, нещо на върха на езика му, което никога нямаше да изскочи. Повече от неудобно — беше направо влудяващо. Доколкото си спомняше, случвало му се бе и преди… все по-често в последно време. Не беше сигурен, но така изглеждаше. Бе загубил нишката на мисълта си и не можеше да я улови наново, макар че опитваше с всички сили.

Сакс стигна до ровъра си, без въобще да забелязва каквото и да било. Любов към мястото, да… само че човек трябваше да си спомня нещата, за да бъде в състояние да ги обича! Трябваше да си спомня собствените си мисли! Объркан до краен предел, той си приготви вечеря и я изяде, но дори не усети вкуса й.

Повече не можеше да продължава така.

Всъщност сега, като се замислеше, излизаше, че напоследък доста често си бе губил мисълта. Или поне така си спомняше. Странен проблем. Но определено беше сигурен, че забравяше неща, които в пустотата, която оставаше след тях, изглеждаха доста добри. Дори някога се бе опитал да диктува в компютърната си гривна, когато в съзнанието му започна един от тези взривове на мисълта, когато почувства, че няколко отделни нишки се сплитат заедно, за да образуват нещо съвършено ново.

Само че самото говорене прекъсна мисълта му. Явно не беше „говорящ мислител“ — всичко бе въпрос на отделни образи, понякога на езика на математиката, понякога във вид на някакво странно течение, което той не можеше да разпознае. И говоренето го прекъсваше. Може пък и мислите му да не бяха чак толкова впечатляващи, колкото изглеждаха, понеже записаното в гривната му се състоеше от няколко несигурни, разпокъсани, бавни изречения, които нямаха нищо общо с мислите, които той се бе надявал да запише. Те бяха точно обратното на записаното — бързи, свързани, изречени сякаш на шега… свободната игра на съзнанието. Точно този процес не можеше да бъде уловен. Сакс се замисли за това колко малка част от мисленето на човек можеше да бъде записано, припомнено или изразено пред останалите. Потокът на мисълта на даден човек никога не се споделяше с никого, дори човекът да бе най-надареният математик или да имаше талант за водене на записки.

Хм, добре; тези неприятности бяха само един от проблемите, с които щяха да се сблъскват и занапред заради ненормално удължения си живот. Неудобно, дори дразнещо. Несъмнено въпросът следваше да бъде щателно проучен, въпреки че спомените бяха тъмна Индия за мозъчната наука. Внезапната пустота, която възникваше след някоя по-ярка мисъл, и емоционалната възбуда направо го влудяваха. Само че след половин час всичко изглеждаше незначително, също като забравен сън. Имаше по-важни неща, за които трябваше да се тревожи.

Като например за смъртта на приятелите си. Йели Зюдов, член на Първата стотица, когото никога не бе познавал прекалено добре. Въпреки всичко той слезе до Одеса и след траурната церемония — доста неприятен ритуал, по време на който непрекъснато го отвличаха мисли за Влад, за Спенсър, за Филис и за Ан — те се върнаха в сградата на „Праксис“ и седнаха в апартамента на Мая и Мишел. Тази квартира не беше същата, в която двамата бяха живели преди втората революция, но Мишел се бе постарал да я направи почти същата отвътре, поне доколкото Сакс си спомняше — в мислите му се въртеше нещо за терапията на Мая, която имаше все повече проблеми с паметта… не можеше да се сети кой бе последният. Никога не бе успял да свикне с мелодраматичните аспекти на Мая и никога не бе обръщал внимание на приказките на Мишел за това как най-накрая двамата се събрали заедно. Винаги беше различно и винаги бе едно и също.