Ким Робинсън: Синият Марс

Никой не му отговори.

Още една загадка, която чакаше разрешаването си. През вратата Сакс видя Мая, легнала разплакана на кушетката. До нея като статуя се бе изправила Надя. Сакс изведнъж осъзна, че дори и някой да успее да намери отговор, Мишел ще продължи да бъде мъртъв.

Арт говореше нещо с докторите. Сакс потърси в компютърната си гривна статиите за „бързия срив“. 8 361 статии под този индекс. Литературни описания и таблици, подготвени от изкуствените интелекти, но не и нещо, което да дефинира парадигмата на въпроса. Всичко бе на стадий хипотеза и наблюдение. В много отношения приличаше на разработките относно паметта, които Сакс бе прочел. Смъртта и съзнанието… От колко отдавна хората се занимаваха с тези проблеми, а те продължаваха да не се влияят от нищо! Самият Мишел бе коментирал някога това, употребявайки такива термини, които обясняваха дори необяснимите неща. Мишел, човекът, който бе възстановил паметта на Сакс след афазията и който го бе научил да разбира части от съзнанието си, за чието съществуване дори самият той не бе предполагал. Мишел си бе отишъл. Нямаше как да го възкресят. Бяха изнесли последната версия от тялото му от апартамента. Той бе горе-долу колкото Сакс — около 220-годишен. Доста напреднала възраст, ако се разглеждаше от предишната им гледна точка.

„Това е по-добре от смъртта на съзнанието“, би казал Мишел. Но Сакс не беше толкова сигурен. Неговите проблеми със спомените сега изглеждаха направо незначителни, както и тези на Мая. В края на краищата тя си спомняше достатъчно, за да се чувства съсипана. Както и той. Не бе забравил напълно важните неща. Мая се сети нещо странно — Сакс беше с нея при смъртта на тримата й компаньони. Джон, Франк, сега и Мишел. Всеки път за нея бе по-лошо. За него — също.

Тленните останки на Мишел бяха поставени в контейнер, привързан за балон, които пуснаха да лети над морето Хелас. Оставиха малка част от праха му, за да го върнат в Прованс.

Литературата за геронтологичната терапия и остаряването бе толкова много и толкова специализирана, че дори Сакс с труд организира обичайния си първи щурм. Очевидно трябваше да започне с най-скорошните разработки за бързия срив, само че за да разбере всичко, трябваше да се върне към по-ранните изследвания, постепенно да проумее самата природа на геронтологичната терапия.

Толкова огромна и обширна тема беше това… Понякога Сакс свършваше с четенето за деня и слизаше до крайбрежието, където сядаха заедно с Мая на крайбрежния булевард, хапваха в някое от кафенетата или просто седяха и размишляваха. Често той впиваше поглед в цялата тази материя, във всичко, което ги поддържаше живи, чувстваше дъха си — нещо, което никога преди не бе забелязвал — и внезапно усещаше, че се задушава, губеше апетит и изведнъж преставаше да вярва, че подобна сложна система би могла да съществува за повече от миг, преди да се загуби в първичния хаос и елементарните модели на астрофизиката. Като къщичка, състояща се от хиляди най-различни истории, поклащаща се под полъха на вятъра… Цяло щастие беше, че Мая не изискваше от него чак толкова активно компаньонство, понеже много пъти той оставаше безмълвен цели минути, потънал в наблюдение на собствената си очевидна невъзможност.

И въпреки всичко продължаваше да упорства. Именно по този начин трябваше да процедира ученият, когато се сблъскаше с поредната загадка. Имаше и други, които му помагаха в търсенето — някои го изпреварваха, други работеха заедно с него, започвайки от най-малкото — вирусологията. Там изследванията на такива миниатюрни форми като вирусоидите разкриваха дори още по-малки образувания, които с труд можеха да бъдат наречени „живот“, но всяко едно от тях можеше да бъде свързано с по-големия проблем. Постепенно се задълбочаваха все повече и навлизаха в по-сложната материя, като например ритмите на мозъчните вълни и връзката им със сърцето и останалите органи или пък постоянно намаляващото отделяне на мелатонин от хипофизната жлеза. А мелатонинът явно оказваше доста голямо влияние върху различните процеси на стареенето. Сакс разглеждаше всеки един проблем съсредоточено и се опитваше да ги изследва в някаква по-обширна перспектива. Трябваше да следва интуицията си, за да открива по-важните неща и да ги изучава.

Сред цялата тази работа срещите с Мая бяха истинско удоволствие. Всяка вечер (ако забележеше, че е вечер), той спираше да чете и се спускаше по стъпаловидните улици на града до крайбрежния булевард. Често намираше Мая, седнала на една от четирите пейки, да наблюдава пристанището и морето. Тогава Сакс се връщаше до някое от заведенията за бърза закуска, купуваше нещо за хапване и сядаше до нея. Тя кимваше и двамата се залавяха за ядене, без да обелват нито дума. След като приключеха, просто седяха и наблюдаваха океана. „Как мина денят ти?“ „Чудесно. А твоят?“ Той се опитваше да не говори много за изследванията си, а и тя не приказваше много за своята хидрология или за театралните постановки, които щеше да посети, след като паднеше здрач. Нямаха какво чак толкова да си кажат. Но независимо от това беше приятно. Една вечер, когато залезът блестеше с обичайното си лавандуловосиньо великолепие, Мая се обади: