Дъглас Престън - Тайният кодекс

— Има само едно нещо, което искам сега, и то е четиримата ми сина да се измъкнат живи оттук. Аз ще съм ви в тежест. Затова ме оставете, сам ще се погрижа за себе си. Ще поздравя онзи тип Хаузър така, че да ме запомни.

— Какво? — възкликна Филип. — След всичко, което направихме, за да те спасим? — Той беше искрено възмутен.

— Хайде стига. Така или иначе след месец-два ще умра. Оставете ме да се оправя с Хаузър, докато вие се спасявате.

Филип се изправи, побеснял:

— Татко, не бихме целия този път, за да те предадем на Хаузър.

— Ще съжалявам, ако стана причина да рискувате живота си.

— Без теб няма да тръгнем — каза Борабей. — Вятърът духа от изток, довечера ще донесе буря. Ще останем тук до мръкнало, после ще тръгнем. Ще преминем по моста, докато трае бурята.

Бродбент въздъхна и изтри лицето си.

— Татко? — прочисти Филип гърлото си.

— Да, сине?

— Не ми се иска да зачеквам неприятни теми, но какво ще правим с нещата в гробницата ти?

Том се сети за Кодекса. Трябваше да го изнесе не само заради себе си, но и заради Сали, заради целия свят. Бродбент наведе очи за момент, преди да заговори:

— Не съм мислил за това. И то вече не ми изглежда толкова важно. Но съм съгласен с теб, Филип, че трябва да изнесем нещичко. Предполагам, че трябва да вземем Липи и някои други работи, които могат да се носят. Най-малкото, за да ги спасим от лакомите ръце на онова животно. Мисълта, че се кани да отмъкне всичко, а аз не мога нищо да направя, направо ме убива.

— Когато излезем оттук ще се обадим на ФБР, на Интерпол…

— Хаузър вече ще е далече оттук с колекцията, Филип, и ти добре го знаеш. Което ми напомня, че в сандъците има още нещо, нещо, за което продължавам да се чудя. Колкото и да ми е неприятно да се връщам към това, трябва да го проверя.

— Ще ти помогна — изправи се Филип.

— Не. Трябва да отида сам. Борабей, дай ми факла.

Борабей запали един сноп от тръстики и го подаде на баща си.

Старецът хлътна във вратата и Том видя жълтия ореол да се движи между щайгите и сандъците в гробницата. Гласът на Максуел Бродбент прогърмя:

— Един Господ само знае защо тези боклуци са били някога толкова важни за мен.

Светлината премина по-навътре в тъмното и изчезна.

Филип обикаляше в кръг, опъвайки от време на време краката си. Запали лулата си и въздъхна:

— Не ми се мисли, че Хаузър ще сложи ръка върху Липи.

В този миг над главите им се разнесе студен глас:

— Спомена ли някой тук моето име?

Хаузър говореше меко, утешително, с вдигнато оръжие, готов да го използва при най-лекото движение. Тримата братя и индианецът, които седяха срещу отворената врата на гробницата, се обърнаха към него, в очите им се четеше ужас.

— Не се безпокойте, няма нужда да ставате. И не мърдайте. — Той спря. — Филип, толкова се радвам да видя, че си се оправил. Изминал си дълъг път от хилавото конте, което влезе в офиса ми преди два месеца с тази смешна лула.

Хаузър направи малка крачка напред, напрегнат, готов да ги покоси при най-незначителното движение.

— Колко мило, че ме доведохте до гробницата. Даже сте отворили вратата вместо мен! Изключително съобразително. А сега ме слушайте внимателно. Ако изпълнявате заповедите ми никой няма да пострада.

Той млъкна и изучаващо се спря върху лицата им. Никой не изглеждаше паникьосан, но и никой не се канеше да се прави на герой. Бяха разумни хора. Той произнесе по възможно най-мекия и любезен начин:

— Някой да каже на индианеца да остави долу лъка и стрелите си. Бавно, без резки движения.

Борабей свали колчана и лъка и ги остави да паднат пред него.

— О, индианецът разбирал английски! Добре. А сега искам да помоля всеки от вас да извади от ножницата мачетето си и да го сложи на земята. Един по един. Ти пръв, Филип. Остани седнал.

Филип изпълни заповедта.

— Върнън?

Върнън повтори движението бавно, последван от Том.

— А сега, Филип, искам да отидеш до мястото, където сте си оставили раниците, да ги вземеш и да ми ги донесеш. Направи го бързо. — И той направи красноречив жест с оръжието си.

Филип събра раниците и ги сложи в краката на Хаузър.

— Чудесно! А сега да изпразним джобовете. Обърнете ги с хастара навън и ги оставете в това положение. Оставете всичко на земята пред вас.

Те се подчиниха. Хаузър се изненада, когато видя, че не бяха взели от гробницата онова, което той предполагаше.

— Сега се изправете. Всички едновременно, с бавно движение. Добре! А сега движете краката си от коленете надолу, и с малки крачки, като държите ръцете си напълно неподвижни, отстъпете назад. Заедно. По една крачка.