Дъглас Престън - Тайният кодекс

— Ох — простена Бродбент.

— Съжалявам, татко.

— Стига сте повтаряли, че съжалявате. Искам да пъшкам, без да ми се налага да слушам извинения.

Филип се обади:

— Татко, ти ни спаси живота.

— Живота, който подложих първо на опасност.

— Щяхме да сме мъртви, ако не се беше нахвърлил върху Хаузър.

— Греховете от младостта ми се връщат, за да ме преследват. — Той потръпна.

Борабей клекна и обходи всички с поглед.

— Аз тръгвам сега. Ще се върна след половин час. Ако не се върна, когато се мръкне изчакайте да завали и пресечете моста без мен. Разбрано?

— Къде отиваш? — попита Върнън.

— Да пипна Хаузър.

Той се изправи и тръгна.

Том се колебаеше. Ако щеше да се връща за Кодекса, то това трябваше да стане или сега, или никога.

— Аз също трябва да свърша нещо.

— Какво? — Филип и Върнън го погледнаха невярващо.

Той поклати глава. Не можеше да намери думите, нито пък имаше време, за да обясни решението си. Може би дори нямаше смисъл.

— Не ме чакайте. Тази нощ ще се срещнем на моста, след започването на бурята.

— Том, да не си полудял? — избоботи Макс.

Том не отговори. Обърна се и се изгуби в джунглата. След двайсет минути се намираше отново в лабиринта от пълзящи и увивни растения. Спря, за да се ориентира. Некрополът беше на изток: това поне знаеше със сигурност. Толкова близо до екватора късното утринно слънце би трябвало да е в източната част на небето, а това му даваше основната посока. Не му се мислеше за решението, което току-що бе взел: дали беше правилно или неправилно да остави баща си и братята си, дали беше лудост или беше твърде опасно. Това не се отнасяше до главното: вземането на Кодекса беше нещо, което той просто трябваше да направи.

Пое на изток.

Хаузър оглеждаше земята пред себе си и я четеше като книга: стъпкана в пръстта шушулка, смачкан стрък трева; отронени капчици роса от листо. Във Виетнам се бе научил да търси по следи и сега всяка подробност му казваше точно накъде се бяха отправили Бродбент толкова ясно, сякаш бяха оставили трохи подире си като Хензел и Гретел. Той ги следваше бързо и методично, с готово оръжие. Вече се чувстваше по-добре, отпочинал, макар и не напълно спокоен. Винаги бе намирал лова за нещо удивително и неустоимо. И наистина, нямаше нещо, което да се сравни с чувството при преследване на човек. Това бе наистина най-опасната игра.

Войниците му, които за нищо не ставаха, продължаваха да копаят и да взривяват в другия край на града. Добре-е-е. Така щяха да си имат занимание. Преследването и убиването на Бродбент и синовете му беше работа за сам ловец, който се промъква в джунглата невидим, а не за шумна група бездарни войници. Хаузър имаше предимство. Знаеше, че Бродбент не са въоръжени, знаеше също, че трябва да преминат моста. Беше само въпрос на време да ги пипне.

След като приключеше с тях, можеше да огледа гробницата без да бърза, да вземе Кодекса и другите неща, които ставаха за пренасяне и да остави останалото за по-късно. Сега, след като бе смекчил Скиба, той бе съвсем сигурен, че би могъл да изстиска от него повече от петдесет милиона, дори много повече. Швейцария би била добра база, от която да действа. Така правеше и самият Бродбент, изпираше съмнителните антики в Швейцария, обявявайки, че са от „стара швейцарска колекция“. Шедьоврите не можеха да бъдат продадени официално — бяха твърде известни, а собствеността на Бродбент — широко позната, но можеха да бъдат пласирани без много шум тук-там. Винаги имаше някакви саудитски шейхове, японски индустриалци или американски милиардери, които мечтаеха да станат собственици на красиви платна и не бяха особено придирчиви към произхода им.

Хаузър изостави тези приятни фантазии и насочи вниманието си към земята. Още изтръскана роса от листата; петно кръв в пръстта. Тръгна по следите към разрушената галерия и светна лампата си. Камъните бяха покрити с мъх, в меката пръст се виждаше отпечатък — всеки идиот би могъл да ги проследи.

Забърза колкото можеше. Когато хлътна в гората, забеляза една особено ясна следа — в стремителното си бягство бяха разбъркали изгнилите листа.

Твърде очевидно. Той замръзна, наостри уши и се наведе, за да разгледа земята. Аматьорско. Един виетнамец би се засмял на това: извита фиданка, клуп от лиани, скрит под листата, почти невидима жица. Той отстъпи крачка назад, взе една пръчка, лежаща наблизо и я прокара бавно по жицата.

Чу се изщракване, фиданката се прекърши и примката рязко се стегна. Хаузър усети внезапен полъх на въздуха и леко подръпване на крачола на панталона си. Погледна надолу. В гънката се бе забила малка стрела, от острия й връх капеше тъмна течност.