Дъглас Престън - Тайният кодекс

Хаузър мина наум списъка с другите съкровища в гробницата. Доста голяма част от колекцията на Максуел Бродбент можеше да се пренесе, включително някои от най-ценните предмети. Имаше няколко редки скъпоценни камъка от индианския подконтинент. Имаше огромна колекция на златни артефакти на инките и ацтеките, повечето от които бяха малки, както и античните златни гръцки монети. Имаше и две изключително ценни етруски бронзови фигури, всяка от които около десет инча висока, с тегло по-малко от двайсет паунда. Всичките тези неща можеха да се носят на гръб от сам човек. А стойността им беше между десет и двайсет милиона.

Може би бяха в състояние да изнесат Моне и Липи. Тези две картини бяха относително малки — Липи беше двайсет и осем на осемнайсет инча, а Моне — трийсет и шест на двайсет и шест. Двете бяха опаковани без рамките. Сандъчетата, в които бяха, не можеше да тежат повече от трийсет паунда парчето. И можеха да се вържат заедно и да се носят от един човек на гръб. Стойност — над сто милиона.

Имаше, разбира се, и много неща, които не можеха да вземат. Понтормо, на стойност трийсет или четирийсет милиона, беше твърде голям. Отелите на маите и портретът на Бронзино 11 11 Италиански художник маниерист (1503–1572 г.), роден във Флоренция, рисувал портрети на Медичите. — Б.пр. бяха много тежки. Но двете работи на Брак можеха да се носят. По-малката беше шедьовър от най-ранния кубистичен период, който може би се оценяваше на пет или десет милиона. Имаше и малка бронзова статуя на момче от времето на Римската империя, която тежеше към петдесетина паунда — и вероятно не можеше да бъде изнесена. Да не говорим за каменните статуетки от камбоджански храмове, китайски бронзови урни или маянски инкрустирани тюркоазни плочки… Макс имаше набито око и търсеше качеството, не количеството. В течение на годините през ръцете му беше минало много изкуство, но той бе оставил за себе си само най-доброто.

Да, помисли си Хаузър, ако не беше той, онези четиримата току-виж изнесли на гръб произведения за може би двеста милиона долара. Почти половината от стойността на цялата колекция.

Той се размърда и опъна изтръпналия си крак напред. Слънцето светеше силно и горещо. Погледна часовника си. Десет без пет. Беше решил да излезе в десет часа. Тук времето не беше от такова значение, но навиците за дисциплина и ред му правеха удоволствие. Това, помисли си той, бе много повече философия на живота, отколкото всичко друго. Изправи се, протегна ръце и си пое дълбоко дъх. Хвърли един бърз поглед върху „Щаер“-а. Както винаги, оръжието бе в отлично състояние. Приглади косата си, после огледа ноктите си и кожичките около тях. Под единия му нокът се чернееше мръсотия. Той я изстърга търпеливо и поглади ръката си. Беше гладка, без косми, с бяла кожа, през която едва прозираха вени. Това бяха ръце на трийсетинагодишен човек, не на шейсетгодишен. Винаги бе обръщал специално внимание на ръцете си. Слънцето се отразяваше от тежкото злато и диамантените пръстени върху пръстите му. Той стисна и отпусна няколко пъти ръце, разглади с длан гънките по панталоните си, раздвижи внимателно глезени и направи няколко завъртания с глава. След това вдиша и издиша бавно. Вдишване. Издишване. Огледа бялата си риза и констатира със задоволство, че по нея няма никакви петна. Беше истинско изпитание човек да опази дрехите си чисти в джунглата.

Изпълнен с добри предчувствия, той преметна с бързо движение „Щаер“-а през рамо и се отправи надолу по пътеката.

Четиримата братя и баща им останаха в сянката на скалата, откъм страната на вратата на гробницата. Бяха изяли повечето от храната и Том предаде манерката с вода. Имаше толкова неща, които искаше да каже на баща си и не се съмняваше, че и братята му изпитват същите чувства, а сега, след първия изблик на думи, всички стояха мълчаливи. Стигаше им, че са заедно. Манерката обиколи всички, клокочейки жизнерадостно, докато всеки отпиваше от водата, накрая се върна отново при Том. Той завъртя капачето и я пусна в малката си раница.

Най-сетне Максуел Бродбент наруши мълчанието и заговори:

— Значи Маркъс Хаузър е някъде тук и търси гробницата ми. — Той поклати невярващо глава. — Какъв свят!

— Съжалявам — каза Филип отново.

— Грешката е моя — прекъсна го Бродбент. — Стига оправдания. За всичко съм виновен аз.

Това беше нещо ново, помисли си Том: Максуел Бродбент да си признае, че е сбъркал. Уж си беше все същият кисел старец, но всъщност бе променен. Определено бе променен.