Дъглас Престън - Тайният кодекс

— Честта е твоя. Забий го докрай.

— Защо мислиш, че ще стане? — попита Филип.

— Просто предположение, това е всичко.

Филип се изви и стовари камъка върху стърчащия край на дървеното парче. Чу се едно „чук“ и настъпи тишина.

Нищо не се случи. Филип провери дупката. Дървеният чеп беше влязъл вътре напълно.

— По дяволите! — извика той, губейки ентусиазъм. После натисна отчаяно вратата на гробницата и я ритна с все сила — Отвори се, мътните да те вземат!

Внезапен стържещ звук изпълни въздуха, земята завибрира и каменната врата се плъзна полека. Докато вратата се движеше в жлеба, стърженето ставаше все по-силно, накрая изтрополя и спря.

Гробницата беше отворена.

Те стояха с отворени уста, без да могат да произнесат и дума. Слънцето вече се показваше зад далечните върхове, изливайки златна светлина върху скалите, но светлината падаше твърде косо и вътрешността на гробницата продължаваше да тъне в пълен мрак. Четиримата братя гледаха невярващо. От вътрешността ги лъхна тежкото зловоние на смъртта.

Маркъс Аурелиъс Хаузър чакаше, облян от приятната златно розова светлина, а пръстът му галеше спусъка на „Щаер“-а. Оръжието бе може би най-близкият му предмет, и той не се чувстваше нормално без него. Усещаше почти като жива металната цев, затоплена от постоянния допир с тялото му, а пластмасовият приклад на допир бе гладък като женско бедро.

Хаузър се бе притаил в една удобна ниша покрай пътеката, която се спускаше надолу по скалата. Щом не можеше да види братя Бродбент от тази си позиция, при която имаше поглед над пътеката, той знаеше, че те са долу и трябва да се върнат по същия път. Те бяха направили наистина точно така, както бе очаквал. Наистина го бяха отвели до гробницата на стария Макс. И не точно гробница, а цял некропол. Невероятно. И сам вероятно би намерил тази пътека, но щеше да му отнеме доста време.

Сега Бродбент гонеха своите си цели. Никой не ги караше насила; светлината в момента не бе достатъчна, а той искаше да им даде достатъчно време да се почувстват удобно, да се отпуснат, да повярват, че са спасени. А той, Хаузър, искаше добре да обмисли тази операция. Един от важните уроци, които бе научил във Виетнам, беше търпението. Така виетконгците спечелиха войната — те бяха по-търпеливи.

Той се огледа с наслада. Некрополът беше изумителен, хиляди гробници бяха пълни с погребални предмети, като дърво, отрупано с узрели плодове, които чакат само да бъдат откъснати. Да не споменаваме всичките ценни антики, стели, скулптури, релефи и други съкровища в самия Бял град. И като връх на всичко, в гробницата на Бродбент имаше изкуство на стойност половин милиард долара. Щеше да продаде Кодекса заедно с някои от останалите дреболии и да финансира връщането си с приходите. Определено щеше да се върне тук. В Белия град го чакаха милиарди. Милиарди.

Той бръкна в джоба си, погали една пура и със съжаление я остави. Не трябваше да усетят мирис на тютюн.

Понякога се налагаше човек да прави жертви.

Четиримата братя стояха като вкопани в земята, взирайки се в правоъгълника мрак. Не можеха да помръднат, нито да проговорят. Секундите се проточиха в минути, докато зловонието, идващо отвътре, се поуталожи. Никой не се осмеляваше да прекрачи. На никого не му се искаше да види какви ужаси се крият вътре.

Изведнъж се чу глуха кашлица, последвана от тътрене на крака.

Те стояха безмълвни, в очакване.

Звукът се усили. Тогава Том разбра: баща им беше жив. Излизаше от гробницата. При все това Том не намираше сили да се помести. Нито пък някой от братята му. Точно когато напрежението стана нетърпимо, в средата на черния правоъгълник започна да се материализира едно призрачно лице. Пристъпвайки несигурно, привидението изплува в здрача. Още една крачка — и бе в действителността.

Беше по-ужасяващ и от труп. Спря пред тях, олюлявайки се, като мигаше с очи. Напълно гол, смален, прегърбен, мръсен, около него се носеше дъх на смърт. Устата му зееше отворена, като на луд. Примигна, подсмръкна, отново примигна на дрезгавата светлина с празни, безцветни очи. Лицето му изразяваше неразбиране.

Максуел Бродбент.

Секундите се точеха, братята стояха неподвижни и безмълвни.

Бродбент ги гледаше, едното му око трепкаше. Той примигна отново и изправи глава. Подутите очи, хлътнали в огромни тъмни кръгове, се спираха бавно върху лицето на всекиго от тях. Той си пое шумно дъх.

Независимо колко му се искаше, Том не можеше да произнесе и дума. Само гледаше как баща им продължава да се взира в тях. Очите му преминаха още веднъж по лицата им, вече с по-смислен израз. Той се изкашля, устата му помръдна, но от нея не излезе никакъв звук. Бродбент протегна трепереща ръка, след което устните му се разтвориха. Прочисти гърлото си, избоботи нещо и се приближи още малко. Пое дъх отново и произнесе: