Дъглас Престън - Тайният кодекс

Настъпи неловка тишина. Слънцето се издигаше високо над планините, а светлината от златна бе станала бяла. Над главите им изпърха рояк птици и с плавни движения се стопи в далечината.

Том се обърна към Борабей:

— Трябва да обмислим плана си за спасение.

— Да, братко. Вече мисля за това. Ще почакаме тук, докато се мръкне. После ще тръгнем обратно. — Той погледна към ясното небе. — Тази вечер ще вали, ще имаме прикритие.

— И какво стана с Хаузър? — попита Бродбент.

— Търси гробница в Белия град. Не си е и помислял да погледне в скалите. Мисля, че му се изплъзнахме. Той не знае, че сме тук.

Бродбент се огледа.

— Не носите ли някаква храна с вас за всеки случай? Онова, което ми бяха оставили в гробницата, не беше много подходящо като за път.

Борабей извади храна от раницата си и започна да я разопакова. Бродбент направи няколко колебливи крачки и спря:

— Пресни плодове… Мили боже! — Той взе едно манго и го захапа. От устата му потече сок и няколко капки капнаха върху ризата — Божествено е! — Той натъпка устата си и си взе второ, след което продължи с малко пушено филе от гущер.

— Борабей, можеш да отвориш ресторант.

Том гледаше баща си. Все още не можеше да повярва, че е жив. Имаше нещо нереално в това. Беше се променило всичко и нищо.

Бродбент завърши с яденето и се облегна на каменната стена, вперил поглед към планините.

— Татко — обърна се към него Филип, — ако нямаш нищо против, би ли ни разказал какво ти се случи в гробницата?

— Филип, ще ви разкажа всичко. Първо имаше голямо погребение — сигурно Борабей ви е разказал за него. Помолих Ках да ми даде напитка, която да ме изпрати в отвъдното. Следващото, което си спомням е, че се събудих. Бях черен като катран. Като убеден атеист, винаги съм вярвал, че смъртта е краят на мисленето. Така беше. Но аз бях тук и мислех, съзнавах, дори си помислих, че вече съм мъртъв. Никога не съм бил по-уплашен през живота си. А после, когато започнах да опипвам около себе си в тъмното, изпаднах в пълна паника и си помислих: „Не само съм мъртъв, но и съм в ада.“

— Не може наистина да си го вярвал — каза Филип.

Баща му поклати глава:

— Вярвах го. Нямаш представа колко ужасен бях. Стенех и виех като изгубена душа. Молех се на Бога на колене, разкайвах се, обещавах да бъда по-добър, ако ми даде втори шанс. Чувствах се като някой от онези нещастници в „Страшният съд“ на Микеланджело, които просят снизхождение, докато демоните ги дърпат надолу към огненото езеро.

— А после, когато се изтощих от молитви и разкаяния, разумът ми започна да се връща по малко. Тогава започнах да обикалям, да пълзя наоколо и осъзнах, че съм в гробницата. Светна ми, че изобщо не съм мъртъв и Ках ме е погребал жив. Така и никога не ми прости за онова, което бях сторил на баща му. Би трябвало да се досетя. Ках винаги ме е смятал за хитра стара лисица. Когато намерих храната и водата, вече знаех, че ме чака дълго изпитание. Бях планирал всичко това да бъде едно забавно предизвикателство за трима ви. А после внезапно се оказа, че моят живот зависи от това дали ще успеете.

— Забавно предизвикателство? — повтори Филип скептично.

— Исках да ви принудя да направите нещо по-важно с живота си. Това, което не осъзнавах е, че всеки от вас прави нещо важно — така е, живеете живота си по начина, по който искате да го живеете. Кой съм аз, че да ви съдя? — Той млъкна, прочисти гърлото си и поклати глава. — Тук бях затворен с онова, което смятах, че е мое съкровище, делото на живота ми — а това беше глупост. Беше ненужно. Изведнъж се оказа, че то не означава нищо. В тъмното не можех дори да го гледам. Затварянето тук ме разтърси напълно. Накара ме да се размисля за целия си живот, макар и с не особено желание. Бях лош баща за вас, лош съпруг, алчен, егоистичен — и тогава започнах да се моля и да се разкайвам.

— Не — каза Филип.

Бродбент кимна.

— Но какво можех да направя? После дочух гласове, чукане и блъскане и вътре проникна светлина. Появихте се вие! Моите молитви се бяха сбъднали!

— Какво искаш да кажеш? Да не би да си станал религиозен?

— Дяволски си прав, наистина станах религиозен. — Той впери поглед към безкрайните планини и джунглата. Обърна се към синовете си: — Колко странно, чувствам се сякаш съм бил умрял и сега съм се преродил.

От скривалището си Хаузър чуваше гласовете им, носени от вятъра. Не можеше да разбере отделните думи, но не се съмняваше какво се случва: разполагаха с предостатъчно време да плячкосат гробницата на баща си. Не ще и съмнение, че бяха решили да изнесат по-дребните неща — включително Кодекса. Жената, Колорадо, знаеше много добре колко е ценен. Сигурно щеше да е първото нещо, което щяха да вземат.