Винс Флин - Врагът сред нас

Сега, след като Саддам вече не беше измежду живите, тези хора правеха всичко възможно, за да оцелеят. До голяма степен приличаха повече на местна организирана престъпна групировка, отколкото на полицейска структура. Ако някой се нуждаеше от защита, той трябваше да си плати. Трябваше да плащат дори и онези, които искаха да ги оставят на мира. За да накарат полицаите да им съдействат, се наложи да излъже и да ги подкупи с голяма част от двеста и петдесетте хиляди долара, които Аматула му беше дал. Абас го беше предупредил, че полицията е по-вероятно да откаже да участва в плана, ако разбере, че целта ще е с такъв висок ранг като директора на Централното разузнавателно управление. След една подобна операция, която бяха провели заедно с иранските отряди „Кудс“, полицаите отнесоха гневни критики и бяха разпитвани и проучвани с месеци наред. Затова Мухтар и Абас измислиха удобна лъжа.

Казаха на полицейския командир, че мишената им е швейцарски банкер евреин. Мухтар знаеше, че в крайна сметка беше постигнато съгласие местната полиция да участва само в пътната блокада. Също така решено беше да не им казват кои са участниците в срещата. Мухтар предложи на командира солидна сума. Онзи прие предложението и намекна, че би искал и дял от откупа, който ще получат за банкера. След още десет минути пазарене Мухтар накрая склони. Командирът се опита да спазари още по-тлъст пай за себе си, но Мухтар кипна. Каза му, че така или иначе, той няма да бъде изложен на голям риск и опасност, защото и атакуващите, и полицейските коли бяха негови. Командирът трябваше само да гарантира, че неговите подчинени няма да се месят, докато приключи акцията и пристигнат американците. Тогава можеха да се престорят, че са били изненадани и нищо не са знаели.

Мухтар не изпускаше от очи Абас. Той носеше полицейска униформа, стоеше на ъгъла и чакаше сигнал от Мухтар, че колоната потегля. Мухтар вече му беше наредил по радиостанцията да каже на идиотите в пикапите да завъртят картечниците в другата посока, докато не даде заповед за нападение. Американците бяха глупави, но не чак толкова.

Абдула изрично беше предупредил, че е важно министър Ашани да се измъкне невредим. За да подейства планът им, не биваше да се разчува, че подобен високопоставен ирански функционер се е срещал с директора на ЦРУ. В повечето случаи при операция като тази човешките животи бяха без значение за Мухтар, но не и този път. Той беше длъжник на Ашани, задето му беше спасил живота. Ако не беше министърът, Мухтар щеше да лежи при онзи идиот Али Фарахани долу в радиоактивната яма. При мисълта за подобна смърт ръцете му неволно потръпнаха. Преди няколко години, по време на една от кратките им войни с ционистите, израелска бомба удари сградата, в която той беше отседнал, и едва не го уби. Мухтар остана блокиран в срутеното мазе два дена. Загуби трима другари-бойци. Техните прашни и осакатени тела се бяха запечатали трайно в паметта му. Тази случка, както и близката среща със смъртта в Исфахан го наведоха на извода кракът му никога повече да не стъпва в бункер или подземие. Ще стои само на повърхността, пък каквото му е писано от съдбата.

Абас се приближи до тях и извади бяла кърпичка от джоба. Размаха я енергично, след което сви и двете си длани в юмрук. Това означаваше, че Кенеди е във втория Събърбан. Точно този сигнал чакаха. Мухтар се обърна към четиринайсетте мъже в дъното на магазина:

— Идват. Сложете си маските. — После ливанският терорист взе мобилния си телефон и набра един номер. След третото позвъняване се обади ентусиазиран глас. — Време е — каза му Мухтар, без да чака отговор. Хвърли телефона на пода и извади пистолета си „Макаров“. Онзи пистолет, с който беше заплашил да ги изпозастреля, ако не действат въздържано.

Оранжево-бялото такси обикаляше южните покрайнини на стария град вече почти час. Единият мъж караше, а другият седеше на седалката отзад. Досега бяха спирали само два пъти — веднъж за кафе и втори път за вестници. Петдесет минути след началото на патрулирането те се насочиха още по на юг. Бяха си подбрали местата предната вечер. Едни от най-добрите позиции. И двете се намираха на не повече от три километра от входовете за базата, което беше от съществено значение за резултата от операцията. Сахар и Зиба бяха ирански революционни гвардейци, временно прикрепени към отряда „Кудс“. Те се числяха към малобройна група, специализирана в минохвъргачни атаки. Намираха се в Ирак само от пет месеца, но се ориентираха в района достатъчно добре.