Дейвид Морел - Шпионинът, който дойде на Коледа

— Хей!

Пол не му обърна никакво внимание и повтори същото с левия му крак, после претърси и останалата част от тялото му. Не намери никакви оръжия. Всичко, което напипа, беше един портфейл, който не го интересуваше.

— Мобилните телефони. — Ако се добереше поне до единия, можеше да повика помощ. — Излязъл си от къщата с два телефона, твоя и този на Мередит.

— Откъде знаеш? Защо се интересуваш от…

— Къде са?

— Откраднаха ги.

— Какво?

— На Кениън Роуд — отговори Тед. — Някой се блъсна в мен и после се скри в тълпата. Тогава усетих, че палтото ми е олекнало. Бръкнах в джобовете си. Телефоните бяха изчезнали.

— Някой е свил телефоните и не ти е взел портфейла?

— Те бяха на лесно място, в джоба на палтото ми, а портфейлът ми е под него. Мередит, кой е този човек? Как е влязъл в къщата ни?

— Тишина! Още не съм решил дали да ти повярвам — каза Каган.

— Защо ми е да те лъжа? Не те познавам, приятел, но това е между мен и жена ми, окей?

Инстинктите на Пол му подсказаха да остави Тед да говори, защото имаше шанс неволно да му каже нещо полезно.

Броди погледна умолително жена си.

— Мередит, кълна се, че никога не съм съжалявал повече за нещо. Каквото и да иска този човек, двамата с теб ще се разберем с него. Но няма да постигнем нищо, ако не ми простиш. Дълго скитах по улиците след онова, което ти причиних. Чувствах се толкова зле, че сигурно щях да се хвърля под някой камион, ако Кениън Роуд не беше затворена за автомобили.

— Застани на четири крака — заповяда му Каган.

— Всички се радваха на коледните украси, на песните, а на мен ми идеше да се самоубия — продължи с напрегнат глас Тед и огледа набързо тъмната всекидневна. — Не знам какво ме накара да я забележа, но видях стара кирпичена постройка с табела, на която пишеше „Приятелите“. Надписът ме накара…

— На колене — нареди му Пол. — Мушни ръце в джобовете на палтото си.

Тед се подчини, разтвори колене, за да не затисне диплите на палтото и пъхна непохватно ръце в джобовете си, като през цялото време не спря да говори.

— Помисли за това, Мередит. Единствената нощ в годината, когато наистина ми трябва приятел, някой, който да ми помогне да се излекувам. И виждам тази табела.

Каган се отдръпна до страничната стена на всекидневната, далеч от прозореца.

— Сега можеш да станеш.

Броди се изправи несигурно в тъмнината, като едва не изгуби равновесие заради напъханите в джобовете си ръце. Изглеждаше нервен и не спираше да говори.

— Влязох вътре и видях хора, насядали върху пейки край стените на една голяма стая. Всички мълчаха, с наведени глави. Не разбирах какво става, докато не видях една метална табела на стената, на която пишеше „Религиозна общност на приятелите“. Тед направи пауза и огледа отново всекидневната.

— Бяха квакери 15 15 Протестанти, които са анабаптисти — убедени са в личното познаване на Бога и отхвърлят тайнствата на християнството. — Б.пр. , Мередит. Спомних си, че бях чел една вестникарска статия, в която се казваше, че квакерите се събират в някаква къща на Кениън Роуд. Хората бяха с наведени глави, защото се молеха. Седнах на една от пейките и осъзнах, че не съм се молил от години. Почти бях забравил как се прави, а бог ми е свидетел, че имах да се моля за много неща. За теб. За Коул. Да намеря сили да спра да пия.

Тед продължи да оглежда всекидневната. В поведението му имаше нещо, което смущаваше Каган.

— След известно време те вдигнаха глави и започнаха да разговарят помежду си. Гласовете им бяха толкова миролюбиви. Лицата им сякаш светеха. Гледаха ме така, сякаш съм най-желаният гост на света. Един от тях ми донесе чаша кафе. Не ме разпитваха, но съм сигурен, че усетиха болката ми.

Досега бях при тях, Мередит, и чаках да изтрезнея достатъчно, за да се върна вкъщи. Мислех си за живота си, за теб и за Коул… Коул? Къде си, синко? Добре ли си?

— Тук съм — дойде приглушеният отговор на момчето от ъгъла на всекидневната.

— Зад шкафа за телевизора? Какво правиш там отзад!

— Крия се.

— Защо? Този мъж нарани ли те? Ако…

— Не — прекъсна го Мередит. — Не ни е наранил.

— Тогава някой да ми каже какво става.

— Преследват ме трима мъже — обади се Каган.

— Преследват те? Какво говориш?

— Просто млъкни и ме изслушай. Те са високи. Едри. С вид на здравеняци. Четиридесет и няколко годишни. Лицето на единия изглежда така, сякаш е изсечено от парче дърво. Има дебели вежди. Белег на лявата буза. Мощна челюст. Сигурен ли си, че не си видял някой от тях там отвън?