Дейвид Морел - Шпионинът, който дойде на Коледа

Как ще чуя, ако някой се опита да влезе?

Плачът спря така внезапно, както беше почнал.

Каган чу някакво стържене. Идваше от Мередит, която дърпаше трескаво плетения кош към пералното помещение, където щеше да се опита да скрие бебето зад пералнята и центрофугата.

В къщата настана необичайна тишина.

Може би се поддадох на нервността си — помисли си Пол, въпреки че не го вярваше. — Може би бебето плаче просто защото иска да му сменят пелените.

В следващия момент му се стори, че вижда как портата се отваря и затваря и от снежната пелена изплува една фигура.

Каган повдигна още малко пистолета заради тежестта на заглушителя и се прицели. Дали Андрей си въобразява, че снегът го прикрива? Мога да го застрелям още сега. Тогава ще трябва да се тревожа само за…

Но светлината на лампата над входната врата се отразяваше в снега и той видя, че фигурата е облечена в светлосиво палто, а не в черното скиорско яке на Андрей. Освен това мъжът не беше със скиорска шапка, а носеше шапка с козирка и наушници. И въпреки че беше висок колкото Андрей, беше слаб и раменете му не бяха широки като неговите. А когато се приближи още повече, Каган видя, че има мустаци.

— Мередит?

— Какво?

— Ела бързо във всекидневната. Идва някой. Съпругът ти има ли мустаци? Това той ли е?

Пол чу забързаните й стъпки по тухления под. И този път не се наложи да й напомня да се движи приведена.

— Аз… — Тя погледна през прозореца и дъхът й секна. — Да. Това е Тед.

Входната врата се намираше от дясната страна на прозореца. Каган се придвижи наляво. Като използваше прикритието на мрака, той се приближи плътно до прозореца и огледа фасадата на къщата. Не се виждаше никой. Не че можеше да обхване цялата дължина на къщата, но видя достатъчно от нея и реши да рискува.

От ъгъла, под който мъжът се приближаваше, разбра, че се е насочил към страничната врата, а Каган не искаше Тед да влезе от тази посока. Там нямаше прозорец. И той нямаше как да провери дали някой не се крие зад другата врата. Човек би могъл лесно да притича зад гърба на Тед.

— Мередит, отвори входната врата. Кажи му да влезе през нея.

Тя стоеше и го гледаше. Въпреки тъмнината, той видя контурите на отоците по бузата и в ъгълчето на устата й.

— Няма да те удари отново. Обещавам.

Мередит кимна и колебанията й изчезнаха. Завъртя кръглата дръжка и отвори вратата. Светлината, която идваше отвън, очерта силуета й. Във всекидневната нахлу студен въздух и тя извика:

— Тед, ела. Оттук.

— Мередит? — Гласът му прозвуча несигурно, може би заради алкохола. — Това тук стъпки ли са? Снегът почти ги е заличил, но сякаш отиват към къщата. Идвал ли е някой, докато ме нямаше?

— Влез вътре — каза му решително Мередит.

— Бебешки плач ли чух преди няколко секунди?

— Тед, за бога, студено е. Влизай.

Мъжът се приближи към вратата.

— Мередит, моля те, прости ми — каза той. — Да те ударя беше най-лошото нещо, което съм правил през целия си живот. Бих дал всичко да върна времето назад. Нямаш представа колко много съжалявам. — Вятърът навя сняг във всекидневната. Тед си свали ръкавиците и прекрачи прага. — Тези стъпки… от кого са?

Мередит затвори бързо вратата и я заключи. Каган спъна мъжа, събори го по корем на пода, притисна глока към главата му и каза:

— Ръцете на тила.

— Какво става? Това пистолет ли е?

— Сложи си ръцете на тила.

— Кой по…

Пол го сграбчи за косата и удари челото му в тухлите.

— Ох!

— Прави каквото ти казвам. Мередит, дръж прозореца под око.

Тя се настани в кожения стол.

Разтреперан, Тед се подчини на заповедите на Каган и сложи ръцете си на тила. В дъха му се долавяше слаб мирис на уиски, но говорът му не беше завален, затова Пол реши, че не е близвал алкохол поне от няколко часа.

— Какво става, по дяволите?

— Внимавай — каза Каган. — Има ли някого отвън?

— Как така? Кой може…

Той блъсна челото му отново в тухлите, този път по-силно.

— Хей, причиняваш ми болка!

— Това е идеята, Тед. Кой е отвън?

— Бъдни вечер е, за бога. Навън е пълно с хора.

— На улицата?

— Не, на Кениън Роуд.

— Питах за улицата.

— Пуста е. Намира се доста далеч от Кениън Роуд, а и по нея няма много украса. Защо трябва да има някого на улицата? Кой си ти, по дяволите!

— Не мърдай.

Като държеше дулото на пистолета опряно в тила на Броди, Пол го претърси с ранената си ръка. Започна от десния глезен на мъжа и продължи нагоре по крака му, като опипа бедрото и слабините му.