Дейвид Морел - Шпионинът, който дойде на Коледа

— Какво? — попита Михаил. — Къде? — И разтвори ръце, за да го огледа.

Каган грабна детето, оттласна се от отворената врата, усети, че Виктор е зад гърба му, и се завъртя. Нещо го дръпна здраво за шубата, но само за момент. Понеже държеше бебето с две ръце, той се съсредоточи върху десния си лакът. Завъртя се толкова силно, че когато капачката на лакътя му се сблъска с носа на Виктор, се чу изпращяване. Костиците се счупиха и хлътнаха навътре с такава сила, че Пол разбра — бяха пронизали мозъка му.

От отворения микробус се разнесоха викове на тревога и той се втурна по улицата, шмугна се между паркираните коли, изскочи на тротоара и се развика на пешеходците да му направят път. В същия миг болка прониза лявата му ръка, след което усети изтръпване.

Беше го улучил куршум. Пистолетът, от който го бяха изстреляли, беше със заглушител, затова никой от околните минувачи не разбра какво пръсна витрината пред него.

„Повече няма да стрелят — помисли си отчаяно Пол. — Андрей няма да рискува някой заблуден куршум да улучи бебето“.

Докато тичаше през тълпата, той използва вече ранената си лява ръка, за да разкопчае ципа на шубата. След усещането за изтръпналост последва остра болка. Докато си представяше как Андрей, Яков и Михаил изскачат от микробуса, Каган напъха бебето под дрехата и вдигна ципа, за да му осигури топлина.

Знаеше, че Андрей ще се спусне веднага след него. Яков и може би Михаил щяха да завлекат тялото на Виктор в колата, преди пешеходците да са разбрали какво става, и щяха да вдигнат тревога. После двамата убийци също щяха да се включат в преследването.

Гласът на Андрей прокънтя в слушалката му:

— Пьотър, какви ги вършиш, по дяволите?

Каган хукна още по-бързо, като си пробиваше път през тълпата с рамо.

— Пьотър, върни пакета!

Вместо да отговори, той си пое дълбоко дъх и се втурна към катедралата, която се извисяваше в края на тясната улица. Бебето притисна топлото си телце към стомаха му, беше изненадващо спокойно.

„Ще те пазя — обеща му Пол наум. — Ще направя всичко, което е по силите ми, за да бъдеш в безопасност“.

Той се огледа за полицейска кола, изкушен да поиска помощ, но почти веднага осъзна, че докато обяснява каква е ситуацията, Андрей и останалите ще го настигнат. После ще застрелят и него, и полицая с по един изстрел в главата и ще вземат бебето.

„Обади се за подкрепление“ — каза си той. Изгарящ от нетърпение да се свърже с началниците си, Пол посегна да извади мобилния телефон от левия джоб на шубата с ранената си ръка. Остана като зашеметен, когато откри, че джобът е разпран и че телефонът и резервните му патрони са изпаднали. Тогава си спомни, че нещо беше дръпнало отстрани шубата му. Сигурно някой се беше опитал да го хване и му беше скъсал джоба.

„Винаги разполагай с план, с резервен план и с резервен план на резервния“. Инструкторите му го бяха втълпили в главата. „Представяй си това, което се каниш да направиш. Разигравай го наум, дори и да не можеш да го упражняваш физически. Никога не прави нещо, без да знаеш с какви възможности разполагаш“.

Но Каган беше решил импулсивно да вземе бебето. Въпреки че го беше обмислял в катедралата този следобед, едва когато на качване в микробуса каза на Михаил: „Бебето кърви!“, взе решение да го направи.

„Къде да отида?“ — помисли си отчаяно той.

И тогава видя тълпата на улицата от дясната страна на катедралата. Стотици хора, които вървяха в някаква определена посока. Скрито под шубата му, бебето го ритна, сякаш го подканяше да върви.

— Пьотър! — в слушалката изръмжа гневният глас на Андрей. — Намерих мобилния ти телефон! Сега си съвсем сам! Не можеш да повикаш помощ! Върни пакета!

Като дишаше тежко и присвиваше очи заради болката в подутата си лява ръка, Каган продължи да тича, мъчейки се да запази равновесие върху хлъзгавия тротоар. Чу някой в тълпата да говори за коледната украса на Кениън Роуд. Бебето го ритна отново.

— Пьотър, това, което ще направя с теб, изобщо няма да ти хареса — процеди Андрей в слушалката.

Бебето проплака.

— Не плачи — промърмори Пол.

— Правя всичко възможно да го успокоя — настоя Мередит.

— Знам — отговори вежливо той.

Продължаваше да се взира напрегнато в прозореца. Не можеше да се отърве от чувството, че бебето се опитва да го предупреди, колкото и налудничаво да изглеждаше това.

„Дали не съм изгубил повече кръв, отколкото си мисля? Толкова ли съм замаян, че си въобразявам разни неща?“