Борис Акунин: Смъртта на Ахил

— За мен би било чест да съм ви приятел, но вие искате невъзможното — тъжно отговори Фандорин.

— Господарю — пошепна на ухото му Маса, — не разбирам какво ви говори този човек с красивите мустаци, но усещам опасност. Не е ли по-разумно да нападнем първи и да избием тези самураи, преди да са се усетили? Донесох в ръкава си вашия малък пистолет и онзи кастет, който си купих в Париж. Много ми се ще да го изпробвам.

— Зарежи тези разбойнически хрумвания, Маса — рече Фандорин на слугата, — ще се сражавам с господата честно, с всеки поотделно.

— О, тогава много ще се проточи — разочарова се японецът, отдръпна се до стената и приседна на пода.

— Господа — опита се да вразуми офицерите Фандорин, — повярвайте ми, нищо няма да постигнете. Само си губите времето…

— Стига излишни словоизлияния — прекъсна го Гукмасов. — Вашият японец умее ли да зарежда дуелни пистолети? Не? Тогава ти, Ейхголц.

Противниците пак взеха оръжията и опънаха кърпата. Есаулът беше свъсен и решителен, Фандорин имаше по-скоро сконфузен вид. На „три“ (сега броеше Баранов) Гукмасов щракна празния пистолет, а Ераст Петрович изобщо не стреля.

Смъртно пребледнял, есаулът каза през зъби:

— Стреляйте, Фандорин, дяволите да ви вземат. А вие, господа, решавайте кой ще е следващият — и барикадирайте вратата, за да не ни смущават. Не го пускайте жив оттук.

— Не желаете да ме чуете, но грешите — размаха заредения пистолет Фандорин. — Казвам ви, че нищо няма да направите. Аз имам рядка дарба, господа — Ужасно ми върви в хазарта. Необясним феномен. Вече свикнах с това. Вероятно е защото на покойния ми баща също толкова ужасно не му вървеше. Печеля винаги всякакви игри, затова не мога да ги понасям — той с ясни очи огледа неприветливите лица на офицерите, — не ми ли вярвате? Виждате ли този империал? — извади от джоба си златна десетрублева монета и я подаде на Ейхголц. — Хвърляйте, бароне, аз ще позная ези или тура.

Баронът, млад офицер с едва наболи мустачки, погледна Гукмасов и Баранов, сви рамене и подхвърли монетата.

Тя още се въртеше във въздуха, когато Фандорин каза:

— Не знам… Да речем, тура.

— Тура — потвърди Ейхголц и хвърли пак.

— Пак тура — с отегчение произнесе колежкият асесор.

— Тура! — възкликна баронът. — Бога ми, господа, вижте!

— Я пак, Митя — подкани го Гукмасов.

— Ези — отсъди Ераст Петрович, извърнал очи.

Възцари се гробна тишина. Фандорин дори не погледна отворената длан на барона.

— Нали ви казах. Маса, икоо. Овари да 13 13 Маса, да си ходим. Край (яп.). — Б.пр. . Сбогом, господа.

Офицерите със суеверен ужас гледаха как чиновникът и японският му слуга се запътват към вратата. Само Гукмасов проговори, блед като смъртта:

— Фандорин, обещайте, че няма да използвате детективския си талант в ущърб на отечеството. На карта е заложена честта на Русия.

Ераст Петрович помълча.

— Обещавам, Гукмасов, че няма да сторя нищо против честта си, мисля, че това е достатъчно.

Колежкият асесор излезе, а на вратата Маса се обърна, поклони се подобаващо на офицерите и също изчезна.

Гостоприемница „Англия“ ни най-малко не отстъпваше на внушителния „Дюсо“ с великолепния си вид, а по архитектурни приумици дори може би го превъзхождаше, обаче в разкоша на позлатените тавани и мраморните заврънкулки се чувстваше нещо съмнително или поне неуверено. Но входът блестеше с електрическа светлина, до горните три етажа можеше да се отиде с асансьор, а във фоайето току отекваше пронизителния звън на последното чудо на техниката — телефона.

Ераст Петрович се позавъртя из обширния вестибюл с огледала и кожени дивани и се спря пред дъската с имената на гостите. Тук беше отседнала по-шарена публика, отколкото в „Дюсо“: чуждестранни търговци, борсови посредници, актьори от преуспяващи театри. Ала никаква певица Ванда не присъстваше в списъка.

Фандорин огледа прислугата, забързана от регистрацията до асансьора и обратно, и си избра най-похватния лакей с будно и живо лице.

— Госпожа Ванда няма ли я вече т-тук? — уж леко смутен попита колежкият асесор.

— Не, защо, тук е — веднага откликна онзи и като видя, че красивият господин гледа дъската, посочи с пръст. — Ето: „Г-жа Хелга Ивановна Толе“, това е тя. А „Ванда“ й е псевдоним — за благозвучие. Живее в крилото. През онази врата към двора, ако обичате, госпожа Ванда е там на квартира със самостоятелен вход. Само че по това време още я няма — и лакеят понечи да побегне. Ераст Петрович изшумоля с банкнота в джоба си и юнакът замря на място като омагьосан.