Борис Акунин - Смъртта на Ахил

— Не може Гукмасов да се е успал — сви рамене Фандорин, — не е такъв човек. Още по-малко пък ще се втурне да докладва на Соболев, както твърди, без да е добил приличен вид. Есаулът лъже, ясно е. Но, ваше превъзходителство…

— Евгений Осипович — вметна генералът, който го слушаше с изключително внимание.

— Но, Евгений Осипович — с учтиво кимване продължи Фандорин, — нещата са още по-сериозни, отколкото си мислех. Соболев не е умрял тук.

— Как да „не е умрял тук“? — ахна полицейският началник. — А къде?

— Не знам. Но нека ви попитам: защо нощният портиер — говорих с него — не е видял Соболев да се връща?

— Може да е отсъствал по някое време и да не иска да си признае — предположи Караченцев по-скоро в името на полемиката, отколкото сериозно.

— Изключено и после ще ви обясня защо. Но ето ви друга загадка, която едва ли ще ми изтълкувате. Ако Соболев се е върнал в стаята през нощта, а след това дори е писал на бюрото, непременно щеше да запали свещите. А погледнете свещника — недокоснати са.

— Вярно! — плесна се генералът по опънатия на бута му панталон. — Браво на вас, Ераст Петрович! Ама и аз съм един детектив — той се усмихна свенливо. — Отскоро отговарям за жандармерията, по-рано бях в гвардейската кавалерия. И какво може да е станало според вас?

Фандорин съсредоточено мръдна нагоре-надолу самурени вежди.

— Нека не г-гадая, но е съвсем ясно, че след вечерята Михаил Дмитриевич не е идвал в стаята, защото по това време вече е било тъмно, а той не е палил свещите, както знаем. Пък и сервитьорите потвърждават, че Соболев и свитата му са напуснали веднага след вечерята. А нощният портиер, който е улегнал човек и м-много държи на работата си, да е отсъствал и да е пропуснал завръщането на генерала, това не го вярвам.

— „Вярвам — не вярвам“ не е аргумент — шеговито го заяде Евгений Осипович, — искам факти.

— Веднага — усмихна се Фандорин. — След полунощ вратата на хотела се залоства. Всеки може да излезе, ако иска, но за да влезе, трябва да звънне с камбанката.

— Факт — призна генералът. — Продължете.

— Единственият момент, в който Соболев може да се е върнал, е когато сърцатият ни есаул е пратил п-портиера за сода. Но както знаем, това е станало чак на разсъмване, тоест не по-рано от четири сутринта. Ако вярваме на господин Уелинг обаче — а защо да се съмняваме в умозаключенията на п-почитаемия професор — по това време Соболев от няколко часа вече е бил мъртъв. И какъв е изводът?

Очите на Караченцев гневно блеснаха:

— Какъв е?

— Гукмасов е отпратил портиера, за да може скришом да внесе б-бездиханното тяло на Соболев. Подозирам, че останалите офицери в това време са били отвън.

— Да ги разпитаме тогава както трябва тия мерзавци! — кресна полицейският началник така страховито, че се чу в съседното помещение — тихото бучене на гласовете, което се носеше оттам, веднага замря.

— Безполезно е. Те са се споразумели. Затова съобщиха за смъртта на Соболев с такова закъснение — уточнявали са показанията. — Ераст Петрович остави събеседника за миг да си поеме дъх и да осъзнае чутото, после смени темата. — Коя е тази Ванда, за която говорят всички?

— Е, не всички, но в някои кръгове е известна. Немкинче от Рига. Певица, красавица, не точно кокотка, но нещо подобно. Един вид, dame aux camelias 12 12 Дама с камелии (фр.). — Б.пр. — енергично кимна Караченцев. — Разбирам накъде клоните. Точно тази Ванда всичко ще ни изясни. Ще наредя веднага да я извикат — и генералът се запъти решително към вратата.

— Не ви го препоръчвам — рече Фандорин подире му. — Във всички случаи такава особа няма да се разкрие пред полицията. И сигурно се е наговорила с офицерите. Ако поначало има нещо общо със случая, разбира се. Нека аз поговоря с нея, Евгений Осипович. Самосиндикално, а? Та къде беше „Англия“? На ъгъла на „Столешников“ и „Петровка“?

— Да, на пет минути оттук. — Полицейският началник гледаше младия човек с явно удоволствие. — Ще чакам вест от вас, Ераст Петрович. Бог да ви пази.

И колежкият асесор потегли, благословен с кръстен знак от височайшето началство.

Обаче не можа да стигне за пет минути до „Англия“. В коридора до фаталния 47-и апартамент го причакваше мрачният Гукмасов.

— Елате за малко при мен — каза той, вкопчи се здраво в ръката на Фандорин и го въведе в стаята до генералската.

Тя като две капки вода си приличаше със стаята на самия Фандорин. По дивана и столовете се беше разположила цяла компания. Ераст Петрович огледа присъстващите и разпозна офицерите от свитата на покойния, които по-рано беше видял в гостната. Той ги поздрави с леко кимване, но никой не му отговори, а в погледите на всички се четеше явна враждебност. Тогава Фандорин кръстоса ръце на гърдите си и се подпря на касата на вратата, лицето му също се промени — вместо любезно-приветлив доби студен и неприязнен вид.