Борис Акунин: Смъртта на Ахил

Фандорин повика Маса, поиска сюртука си и докато се преобличаше, накратко обясни на васала си как стоят нещата.

По-нататъшните маршрути на колежкия асесор се ограничиха във вътрешността на хотела в следния ред: фоайе — портиерна — ресторант. Събеседването с хотелската прислуга му отне часове, така че до вратата на коридора, вече наричан „соболевски“ в „Дюсо“, Ераст Петрович стигна чак привечер, когато сенките се удължиха, а слънчевата светлина се сгъсти и натежа като липов мед.

Фандорин се представи на полицая, който пазеше на входа, и незабавно бе допуснат в царството на скръбта, където се говореше само шепнешком и се ходеше изключително на пръсти. Апартамент 47, в който доблестният генерал бе настанен предната вечер, се състоеше от гостна и спалня. В първото помещение се бяха събрали доста хора — Ераст Петрович видя Караченцев с жандармеристи, адютанти и ординарци на покойния, а в ъгъла, забил нос в пердето, приглушено ридаеше камердинерът на Соболев, прочутият в цяла Русия Лукич. Всички като че ли очакваха нещо и току поглеждаха затворената врата на спалнята. Полицейският началник се приближи до Фандорин и полугласно избоботи:

— Професор Уелинг от съдебна медицина прави аутопсията. Нещо много се забави. Дано свършва вече.

И сякаш да изпълни желанието му, бялата врата с резбовани лъвски глави се открехна и после се отвори докрай със скърцане. В гостната веднага настъпи тишина. На прага се появи прошарен господин с джукесто недоволно лице, препасал кожена престилка, над която блестеше емайлът на кръст „Св. Анна“.

— Готово, ваше превъзходителство, приключих — мрачно каза джукестият, очевидно въпросният професор Уелинг. — Мога да ви запозная с изводите си.

Генералът огледа стаята и вече с по-бодър глас заяви:

— С мен идват Фандорин, Гукмасов и вие — небрежно врътна брадичка към управителя. — Останалите моля да изчакат тук.

Първото, което видя Фандорин, щом влезе в обителта на смъртта, беше покритото с черен плат огледало с елегантна бронзова рамка. Тялото на починалия се намираше не на леглото, а на масата, явно преместена от гостната. Той погледна очертания под белия чаршаф силует, прекръсти се и за миг забрави за разследването, завладян от спомена за красивия, силен и храбър човек, когото бе познавал някога и който сега се беше превърнал в продълговат предмет с неясни очертания.

— Нещата са очевидни — сухо подхвана професорът. — Не намирам нищо съмнително. Ще направя и анализи в лабораторията, но съм абсолютно сигурен, че жизнените процеси са се преустановили поради парализа на сърдечния мускул. Имаме също парализа на дихателната мускулатура на десния бял дроб, но това най-вероятно не е причина, а следствие. Смъртта е настъпила мигновено. Даже да е имало наблизо медик, не би могъл да го спаси.

— Но той беше млад и жизнен, минал през огън и вода! — Караченцев отиде до масата и повдигна края на чаршафа. — Как така просто е умрял?

Гукмасов се извърна — да не гледа мъртвото лице на своя началник, а Ераст Петрович и управителят, напротив, се доближиха. Лице спокойно и внушително, дори разперените бакенбарди, за които толкова го подкачаха либералите и чуждестранните карикатуристи, сега му придаваха величав вид, обрамчили восъчния лик.

— Какъв герой, същински Ахил — промърмори управителят с гърлено френско „р“.

— Кога е настъпила смъртта? — попита Караченцев.

— Между един и два през нощта — уверено отвърна Уелинг. — Не по-рано, но и в никакъв случай по-късно.

Генералът се обърна към есаула:

— Е, сега, когато причината е установена, да обсъдим детайлите. Разказвайте, Гукмасов. Най-подробно.

Есаулът явно не умееше по-подробно. Разказът му беше кратък, но всъщност изчерпателен.

— Пристигнахме от Брянската гара някъде след пет часа. Михал Дмитрич си отпочина до вечерта. В девет вечеряхме в тукашния ресторант. После излязохме да се повозим из нощна Москва. Не сме се отбивали никъде. Малко след полунощ Михал Дмитрич каза, че иска да се върне в хотела. Бързаше да си запише някои неща, той работеше над новия боен устав… — Гукмасов погледна писалището до прозореца. На подвижния плот бяха подредени книжа, столът леко беше изместен встрани.

Евгений Осипович отиде, взе един изписан лист и почтително поклати глава.

— Ще наредя да съберат всичко и да го пратят на императора. Продължавайте, есаул.

— Михал Дмитрич каза на офицерите, че са свободни. Че иска да се поразходи и ще се прибере пеша.