Борис Акунин - Любовник на смъртта

Отначало естествено не се е казвала така, а някак най-обикновено, както си е редно, Маланя, да речем, или Агрипина. И презиме. Как иначе без презиме? Шаро, дето тича из двора, е без презиме, а човек задължително има и фамилно име, затова е човек.

Но когато Сенка Скорик я видя за първи път, тя вече беше с прякора си. Никой не я наричаше другояче, никой не й помнеше името и презимето.

А я видя по следния начин.

С момчетата седяха на пейка пред дерюгинския дюкян. Пушеха и си бърборясваха.

По едно време спира кабриолет: гумени колела, спиците боядисани златни, гюрукът от жълта кожа. И от кабриолета слиза една девица, каквато Сенка никога не беше виждал дори на Кузнецкия мост, дори на Червения площад по време на църковен празник. Не, не девица, а по-точно девойка или дори дева. Черната й коса сплетена и увита на венец, на раменете й копринен пъстроцветен шал, роклята й също копринена, цветовете се преливат, но не беше до шала и роклята. Лицето й беше такова… дори не знаеш как да кажеш какво. Погледнеш ли го — прималява ти. И Сенка примря.

— К’ва е тая клечка? — пита и за да не се издаде, цъкна плюнка встрани със стиснати зъби (плюеше най-далеч от всички, на два метра разстояние — нали е щърбав, голямо удобство).

Проха му отговаря: веднага си личи, един вид, Скорик, че отскоро си тук (Сенка наистина тогава още беше нов в Хитровка, преди две седмици беше духнал от Сухаревка). Ти си клечка, вика. Това е Смъртта!

Сенка отначало хич не загря каква смърт. Помисли, че Проха така го казва — в смисъл че е убийствено красива.

И наистина, такава красавица, не можеш откъсна очи. Челото високо, чисто. Веждите като кобилици, кожата бяла, устните алени, а очите — ах, какви очи! Сенка беше виждал такива на Конния площад, жребците от туркестанска порода имаха такива очи: големи, влажни, а все едно въгленчета горят в тях. Само че девойката-дева, дето слезе от кабриолета, имаше още по-красиви от техните очи.

Гледа Сенка разпрекрасната особа, мига на парцали, а Михейка Бухала си почисти едно тютюнче от устната и го ръга с лакът: ти, вика, Скорик, зяпай, ама с мярка. Че Княза ще ти отреже ушите и ще ти ги натъпче в устата да си ги изядеш, както по-рано накара волоколамския джамбазин. И той така я хареса Смъртта — джамбазинът. Та си взе белята.

Сенка пак не загря за „смъртта“ — много му се видя интересно за ушите.

— И к’во джамбазинът, изяде ли ги? — учуди се той. — Мен да ме накараш — никога.

Проха опъна глътка бира от шишето. Ще те накара, вика. Ако Княза те помоли най-любезно и приятелски, ще си ядеш ушите като едното нищо и дори благодаря ще кажеш, много ми се услади. Джамбазинът подъвкал-подъвкал едното си ухо, не може да го глътне, а Княза вече му клъцнал и другото и му го тика в устата. И за да ускори работата, го боцка с нож в търбуха. После му гнояса цялата тиква на волоколамеца, поду се. Порева ден-два, и ритна камбаната, така и не се върна в родния Волоколамск. Така е тук в Хитровка. Да ти е за обица на ухото, Скорик.

Сенка, не ще и дума, беше чувал за Княза, макар отскоро да се подвизаваше из Хитровка. Кой не е чувал за Княза? Най-лютият бандит в цяла Москва. По тържищата за него говорят, по вестниците го пишат. Копоите го дебнат, ама не могат да го докопат. Хитровка свой човек няма да предаде — знаят какво става с предателите.

„Но все едно не бих си ял ушите“, помисли си Скорик. „По-добре да ме заколи“.

— Тя на Княза ли е мацка? — попита той за невижданата хубавица — просто от любопитство. Реши да не я зяпа повече, много му е притрябвала. А и нямаше я вече, беше влязла в дюкяна.

— „Ся“ — присмя му се Проха (заради счупения зъб Сенка не можеше да изговаря някои букви). — Ти си — вика — мацка.

Ако в Сухаревка някой кажеше „мацка“ на момче, направо си изяждаше боя безпощадно и Сенка се засили да размаже костеливата мутра на Проха, но се отказа. Първо, може би тук, в Хитровка, си имат други правила и казаното не е обида. Второ, Проха е як бабанка, та не се знае кой кого ще размаже. И трето, много му се щеше да чуе за тази девойка.

Проха взе малко нещо да се прави на интересен, но после разказа.

Тя живеела, както си е редно, с майка си и татко си я в Добрая слобода, я в Разгуляй, с две думи, някъде оттатък. Израсла кипра хубавица, кандидати й налитали като мухи. И щом стигнала годинки, я сватосали. Потеглили да се венчават в черква — тя и годеникът й. Внезапно две черни псета, грамадански, право пред шейната им минали пътя — джит! Да са се сетили тогава да кажат молитва, можело е да не стане беля. Или поне да се прекръстят. Само че никой не се сетил или просто не са успели. Конете се подплашили от черните псета, дръпнали напред и на завоя цопнали право в Яуза. Годеникът умрял премазан, кочияшът се удавил, а девойката се отървала без драскотинка.