Борис Акунин - Любовник на смъртта

До тези Топли станове набива крак цял ден, нозете му отмаляха, а и дървената кобилка му се струваше все потежка.

Но пък дома на съдията Кувшинников намери съвсем лесно, още първият срещнат топлостански обитател му посочи къщата. Хубава къща с чугунен навес върху стълбове, с градина.

Не влезе през предния вход, не посмя. А и нямаше да го пуснат вероятно, защото след дългия път Сенка беше целият прашен, а мутрата му — разкървавена. Понеже след Калужката застава, когато от умора се метна отзад на една талига, кочияшът, гнида нещастна, го перна с камшика, пак късмет, че не му извади окото.

Сенка клекна срещу къщата и взе да мисли какво да предприеме. От отворените прозорци долиташе сладко подрънкване — някой бавно и неумело налучкваше мелодията на непозната за Сенка песен. От време на време се чуваше звънко гласче, явно гласът на Ванятка.

Най-сетне Скорик събра смелост, надигна се, отиде до къщата, стъпи на пезула и погледна над перваза.

Видя голяма красива стая. До грамаден лъскав сандък („пиано“ се нарича, в училище имаха същото) седеше къдраво момченце с моряшко костюмче и удряше по клавишите с розови пръстчета. Май е Ванка, но все едно не е. Свеж, сладичък — направо да го схрускаш. До него — госпожица с очилца, с едната ръка прелиства тетрадка на една подставчица, с другата гали малчугана по златистата главица. А в ъгъла — голям куп играчки и поне три кончета като Сенкиното, но много по-красиви.

Преди Скорик да е проумял каква е тази работа, иззад ъгъла изхвърча каляска с два коня. Едва успя да скочи и да се свие до оградата.

В каляската седнал самият съдия Кувшинников, Иполит Иванович. Сенка веднага го позна.

Ванка се подаде от прозореца и се развика:

— Докара ли го? Докара ли го?

Съдията се засмя, слезе от каляската. Докарах го, рече. Не виждаш ли? Как ще го кръстим?

Чак сега Сенка видя, че отзад за каляската е вързан рижав жребец — дори не жребец, а истински кон, но мъничък, малко по-голям от коза.

Ванка се разврещя:

— Пони! Ще си имам истинско пони!

А Сенка се врътна и си тръгна към Калужката застава. Остави дървеното конче на тревата край пътя, там да си пасе. Щом не става за Ванка, може някое друго дете да си го хареса.

Докато вървеше, си мечтаеше как след някое време животът му ще се промени като по чудо и той ще пристигне тук с бляскава карета. Лакеят ще отнесе картончето със златни букви, на което ще пише разни най-прекрасни неща за Сенка, и тази госпожица с очилцата ще каже на Ванятка: Иван Трифонович, брат ви е дошъл да ви види. А Сенка ще е с костюм от шевиот, с гамаши с копченца и бастунче с костена дръжка.

Домъкна се вкъщи чак по тъмно. Ама хич да не се беше връщал — веднага избяга.

Вуйчо му Зот Ларионич още на прага така го тресна, че свитки му изскочиха от очите, и му изби предния зъб, през който сега така удобно плюе. После, когато Сенка падна, Зот Ларионич здравата го нарита в ребрата, като повтаряше непрекъснато: туй още нищо не е, какво те чака. В полицията, викна, в полицията написах жалба срещу теб, на името на господин полицейския инспектор написах заявление. Задето крадеш, ще гниеш в затвора, кучи сине, там ще ти налеят ум в главата. И още много заплахи изсипа.

Та Скорик избяга. Когато вуйчо му се умори да бие с ръце и да рита с крака, та посегна да свали от стената кобилицата, с която жените носят вода, Сенка духна от пруста, като храчеше кръв и размазваше сълзите по лицето си.

Цяла нощ мръзна на Сухаревския пазар под купа сено. Ужасно се самосъжаляваше, ребрата го боляха, болеше го насинената мутра и страшно му се ядеше. Половината рубла, която му остана след покупката на кобилката, похарчи още вчера и сега в джобовете му, дето има една приказка, свиреше вятър и нямаше пукната пара.

На зазоряване избяга от Сухаревка да му е мирна главата. Ако Зот Ларионич е написал жалба до участъковия, първият срещнат жандарин ще го хвърли в дранголника и ще има да гние там. По-добре да изчезва нанякъде, където не го познават.

Отиде на другия пазар, дето е на Старо-Новия площад при Китайгородската стена. Примъкна се до сергиите с евтини готвени храни, душеше миризмата на печива, дебнеше дали някоя търговка няма да се разсее. Но не посмя да отмъкне нищо — все пак никога не беше крал ачик открито. Ами ако го хванат? Така ще го наритат, че Зот Ларионич ще му се види като мила майчица.

И скиташе така през пазара, пазеше се да не припарва до улица „Солянка“. Знаеше, че там, оттатък улицата, е Хитровка, най-страшното място в Москва. В Сухаревка, разбира се, също е пълно с джебчии и кокошкари, само че не могат да се хванат на малкия пръст на хитровските. Беше чувал, че там е пълен ужас. Само да им падне неканен гост, ще го оберат до шушка и пак добре ако изобщо успее да отърве кожата. Нощните приюти са страховити, с разни мазета и подземия. Вътре е пълно с бегълци каторжници, убийци и просто пияници и дрипльовци. Говореше се също, че ако някой маляк попадне там, направо го отпиши. Имало едни специални хора, наричат ги пезевенци. Тези пезевенци хващат самотните момчета и за пет рубли ги продават на чифутите и татарите за разврат в тайни домове.