Борис Акунин: Любовник на смъртта

Добре де, всичко става. Подкарали годеника да го погребат. Тя, годеницата, вървяла редом с ковчега. Страдала ужасно — говореше, се, че много го обичала. А като тръгнали да минават през моста, точно срещу мястото, дето станало нещастието, тя изведнъж като викне: сбогом, братя християни! — и през оградата скочила от моста с главата надолу. Предния ден сковал студ, та нямало начин да не си строши тиквата в леда или да не си счупи врата. Но станало друго. Уцелила право в топлик с тънък лед и малко снежец отгоре. Цопнала — и край.

Бре, викат си всички, удави се. Тичат, ръкомахат. Ала реката я повлякла под леда стотина метра и я изхвърлила на плиткото, дето жените си перат прането.

Закачили я с ченгели или каквото е там, и я измъкнали. Тя, удавницата, на вид била като мъртва, но полежала, оправила се и пак нищо й няма. Жива-живеничка.

Заради този котешки късмет я нарекли Жива, други й викали Безсмъртна, но това още не бил последният й прякор. После се сменил.

Минава година, година и половина, и родителите й пак гледат да я омъжат. А девойката още повече се разхубавила. Поискал я един търговец, не съвсем млад, но много заможен. На Жива все й е едно: като са рекли търговец, нека е търговец. Които са я познавали тогава, разправят, че много тъгувала за годеника си — за онзи първия, дето загинал.

И какво? Новият жених ден преди сватбата на утренята в черквата като захъркал, като заразмахвал ръце — и туп на една страна. Погърчил се, помляскал с устни, и айде, лека му пръст. Дамла го ударила.

След този случай повече не помислила за брак, ами в най-скоро време избягала от родителския си дом с някакъв военен. Та заживяла с него в господарската му къща на „Арбат“. Съща кралица станала — обличала се като богаташка, идвала при майка си и татко си с лакирана каляска, носела дантелено чадърче. Офицеринът не можел да се ожени за нея, щото нямал бащината си благословия, но иначе я гледал като писано яйце, безумно я обожавал.

Ала тя и третия погубила. Той бил здравеняк юнак, бял и румен, пък като поживял с нея, взел да гасне. Станал бледен, хилав, краката не го държат. Докторите какво ли не опитали. И на минерални бани го пращали, и по чужбини — не и не. Викаха, че някакъв рак се бил загнездил в него и с щипките си му издрал всички вътрешности.

Та като погребала тя и офицера, вече всички, и най-простите, разбрали: нещо не й е у ред на тая мома. Тогава й сменили прякора.

Не можела вече да се върне в старата махала, пък и не искала. Животът й станал съвсем различен. Обикновените хора се пазят от нея. Край когото мине, всеки се кръсти и плюе през рамо. А й се лепели, то се знае, разни апаши смелчаци, дето смъртта не я имат за нищо. Щото тя, след като изпила кръвчицата и на онзи богаташ, нали я видя, станала е първа хубавица в цяла Москва.

И така продължило. Колша Колеца (прочут гепач, краднеше в Мешчани) ходи два месеца с нея и неговите си момчета го заклаха, недоволни от подялбата на плячката.

После имаше един Яша Костромской, конекрадец. Крадеше чистокръвни жребци направо от конюшните и ги продаваше на циганите за луди пари. Понякога имаше у себе си по няколко хилядарки накуп. Нищо не пожали за нея, направо я къпеше в злато. Застреляха го копои преди половин година.

Сега Княза е с нея. Вече три месеца. Та направо е озверял. По-рано си беше крадец като крадец, а сега да убие човек за него е все едно да размаже муха. И то само защото се е хванал със Смъртта и знае: не му е писано още много да остане на този свят. Дето има една приказка: гробът му се е отворил. Прякор без нищо не се лепва, и то такъв прякор.

— Какъв прякор? — не издържа Сенка, който го слушаше зяпнал. — Ти, Проха, така и не каза.

Проха се опули насреща му, чукна се по челото с кокалчетата на пръстите. Ама си, вика, недоносен. Що ли ти викат Скорик? Нали цял час това ти разправям. Смърт й е прякорът. Всички така й викат. И тя свикна, приема го.

Проха си мислеше, че това му е прякор на Сенка — Скорик. Бързак е, очите му шарят на четири, и в приказките е скорострелен, устат, не си поплюва, затова така са го нарекли. Но всъщност прякорът на Сенка идваше от презимето му. Така се казваше баща му — Трифон Степанович Скориков. Как се казва сега, Господ знае. Може вече да не е Трифон Степанович, ами ангел Трифанаил. Макар че надали е отишъл при ангелите — татко му, макар и добър човек, доста пиеше. Ала майка му, тя непременно обитава нейде в близост до трона небесен.

Сенка често си мислеше кой от близките му къде е сега. За баща си не беше сигурен, но за майка си и всичките си братчета и сестрички, дето умряха заедно с родителите му от холера, беше убеден и дори не се молеше за душите им да пребивават в Царството небесно — знаеше, че бездруго са там.