Борис Акунин - Смъртта на Ахил

— Спах, ваша милост — изгъгна онзи, розовобузест зурльо с разресана на две страни голяма брада. — От нощните тук беше само Сенка — той кимна с брадището си към момчето, което носеше чая и сладките. Сивият извика с пръст Сенка. Детектив, категорично прецени Ераст Петрович, без много да се учуди. Ревнува Евгений Осипович, господин главният полицейски началник, не му се ще всички лаври да обере чиновникът за специални поръчения.

— Кажи ми, Сеня — с мазен глас попита неуморният господин, — снощи идвали ли са при мамзел Ванда един генерал и офицери?

Сеня подсмръкна, замига с белезникави мигли и попита на свой ред:

— Снощи ли? Енерал?

— Да-да, енерал — кимна тайният агент.

— Тука ли? — момчето сбърчи чело.

— Тука де, къде другаде?

— Мчи енералите нощем одат ли? — недоверчиво се поинтересува Сенка.

— Защо не?

— Енералът нощем спи — с дълбока убеденост заяви момчето. — Нал затуй е енерал.

— Ти… ти, тъпако, внимавай! — ядоса се сивият. — Че като те отведа в участъка, друга песен ще ми запееш!

— Сираче съм, чичко — обясни Сенка и несмислените му очи веднага плувнаха в сълзи. — Ам в участъка недей, че съм припадничав.

— Да не сте се наговорили всичките! — изцърка плюнка агентът. — Добре ще ви науча аз вас! — и на излизане тресна вратата.

— Страховит гусин — рече Сенка подире му.

— Снощните къде по-страховити бяха — прошепна бюфетчикът и плесна момчето по остриганата глава. — Таквизи господа, че без никаква полиция ще ти светят маслото — да мълчиш, Сенка, чуваш ли? Сигур и нещичко са ти дали?

— Пров Семьонич, кълна се в Бога! — пак замига и захленчи малкият. Само петнайсе копейки ми дадоха. И аз право в черковата ги отнесох, запалих свещичка на моята майчица за Бог да прости…

— Да бе. Кого ще лъжеш ти, а — свещичка! — замахна бюфетчикът, но Сенка пъргаво се извъртя, грабна подноса и забърза към поредния посетител.

Ераст Петрович остави „Московские ведомости“ и отиде до тезгяха.

— Този човек от полицията ли беше? — попита той с крайно недоволен вид. — Аз, драги мой, не съм дошъл тук с чай да с-се наливам, а чакам госпожа Ванда. Защо полицията се интересува от нея?

Бюфетчикът го изгледа и учтиво попита:

— Среща ли имате, господине?

— Разбира се! Нали ти казвам, че я ч-чакам — сините очи на младия мъж изразиха огромна угриженост. — Обаче не искам да си имам работа с полицията. Похвалиха ми мадмоазел Ванда като благоприлична госпожица, а тук гледам полиция. Пак добре, че съм със сюртук, а не с мундира.

— Бъдете спокоен, ваше благородие — зауспокоява бюфетчикът нервния гост. — Госпожицата не е някоя пачавра, всичко си й е наред. Други и с мундирите идват, не се смущават.

— С мундири? — не повярва младият мъж. — Да не би и офицери?

Бюфетчикът и Сенка, който пак се беше появил, се спогледаха и се засмяха.

— Най-малкото — изкиска се момчето. — И енерали идват. Ама така идват, че да си паднеш. На два крака пристигат после на ръце ги изнасят. Весела госпойца!

Пров Семьонич го цапардоса:

— Умната, Сенка! Казах ти — езикът зад зъбите!

Ераст Петрович сбърчи гнусливо нос и се върна на масата, но вече не му се четеше за тунела. Нямаше търпение час по-скоро да си поприказва с Хелга Ивановна Толе.

И съвсем скоро я дочака. След няма и пет минути в бюфета се шмугна одевешният лакей, приведе се и му пошепна на ухо:

— Дойде! За кого да доложа?

Фандорин извади визитна картичка, помисли и написа на нея няколко думи със сребърно моливче.

— На, предай й.

Онзи мигом изпълни поръчението, върна се и каза:

— Заповядайте. Ще ви заведа.

Навън вече притъмняваше. Ераст Петрович огледа пристройката, в която целия първи етаж държеше тайнствената госпожа Ванда. Защо й е на тази дама самостоятелен вход — то е ясно. Гостите й очевидно държат на конфиденциалността. Над високите прозорци беше надвиснал балконът на горния етаж, подпрян на раменете на цял рояк кариатиди. Украшенията по фасадата изобщо бяха в прекомерни количества в унисон с безвкусицата на 60-те години, когато сигурно е било построено това пищно чудо.

Лакеят позвъни на електрическия звънец, получи си рублата и с поклон се оттегли. Той така старателно демонстрираше деликатност и съучастие, че чак притича на пръсти обратно през двора.

Вратата се отвори и Фандорин видя тънка, крехка жена с бухнала пепелява коса и огромни, насмешливи зелени очи. Впрочем в момента в погледа на собственичката им се четеше не толкова насмешка, колкото съсредоточеност.