Борис Акунин - Смъртта на Ахил

— Заповядайте, тайнствени гостенино — каза тя с дълбок и нисък глас, за който най-добре прилягаше епитетът „пленителен“. Въпреки немското й име Фандорин не долови в говора й никакъв акцент.

Апартаментът на мадмоазел Ванда се състоеше от антре и голяма гостна, която май изпълняваше и ролята на будоар. Ераст Петрович реши, че за професията й това е съвсем естествено, и веднага се засрами от собствената си мисъл, защото госпожица Ванда никак не приличаше на лека жена. Щом влязоха в стаята, тя седна на мекото турско кресло, преметна крак връз крак и в очакване загледа застаналия на вратата млад мъж. На електрическата светлина Фандорин можа по-добре да разгледа и Ванда, и жилището й.

Не е красавица — беше първото, което си каза. Носът й е доста чип, а скулите й са по-остро очертани, отколкото се изисква по класическия канон. Но тези несъвършенства не само не намаляваха, а дори усилваха по странен начин общото впечатление за изключителна привлекателност. Човек изпитваше желание да не откъсва поглед от лицето й — толкова жизненост имаше в него, сетивност и онова неизразимо вълшебство, за което няма думи, но всеки мъж долавя безпогрешно и се нарича женственост. Е, щом мадмоазел Ванда е толкова популярна в Москва, значи вкусът на московчани не е чак толкова лош, си помисли Ераст Петрович, със съжаление откъсна очи от удивителното й лице и зорко огледа стаята. Съвсем парижко обзавеждане в бордо и пурпур, дебел килим, удобна и скъпа мебел, много лампи и светилници с разноцветни абажури, китайски статуетки, а на стената — последен шик: японски гравюри с гейши и артисти от театър кабуки. В дъното зад две колони беше леглото, но Фандорин от деликатност не си позволи да задържи поглед в тази посока.

— Кое „всичко“? — наруши явно проточилата се пауза домакинята и Ераст Петрович трепна от почти физическото усещане как магическият й глас досяга в душата му тайни, рядко докосвани струни.

Лицето му изрази любезно недоумение и Ванда нетърпеливо обясни:

— На картичката ви, господин Фандорин, пише: „Аз знам всичко“ Кое „всичко“? Кой сте вие всъщност?

— Чиновник за специални поръчения към генерал-губернатора княз Долгорукой — спокойно отговори Ераст Петрович. — Възложено ми е да разследвам обстоятелствата около к-кончината на генерал-адютант Соболев. — И като забеляза как литнаха нагоре тънките и вежди, добави: — Само не се правете, че не знаете за смъртта на генерала. Колкото до написаното на картичката, излъгах ви. Не знам всичко, но знам най-важното. Михаил Дмитриевич Соболев е умрял в тази стая снощи към един часа.

Ванда потръпна и тънките й ръце обхванаха гърлото, сякаш й беше студено, но нищо не каза.

Ераст Петрович кимна доволен и продължи:

— Никого не сте издали, мадмоазел, и не сте нарушили дадената дума. Господа офицерите сами са си виновни — доста неумело са скрили следите. Ще бъда откровен с в-вас и се надявам на същата искреност от ваша страна. Разполагам със следните сведения — той затвори очи, за да не го отвличат фините нюанси на бялото и розовото, които се бяха появили на развълнуваното й лице. — От ресторанта на Дюсо със Соболев и свитата му сте пристигнали право тук. Било е малко преди полунощ. А след един час г-генералът вече е бил мъртъв. Офицерите са го изнесли оттук, все едно е бил пиян, и са го откарали в хотела. Доосветлете ми картинката на случилото се и ще се помъча да ви спася от разпити в полицията. Впрочем полицията вече се навърта тук — прислугата сигурно ще ви разкаже. Така че ще е много по-добре да споделите с мен, уверявам ви — и млъкна със съзнанието, че е казал достатъчно.

Ванда рязко се надигна, взе от облегалката на стола персийския шал и си наметна раменете, макар че вечерта беше топла, дори задушна. Два пъти кръстоса стаята, току поглеждаше чиновника, накрая спря насреща му.

— Добре, вие поне не приличате на полицай. Седнете. Историята е малко дълга — тя му посочи мекия диван, целия украсен с извезани възглавнички, но Ераст Петрович предпочете стола. Умна жена, си каза той. Силна. Хладнокръвна. Няма да каже цялата истина, но и няма да лъже. — Запознах се с героя снощи в ресторанта на „Дюсо“ — Ванда взе брокатената отоманка и седна до Фандорин така, че го гледаше отдолу нагоре. В тази позиция тя изглеждаше съблазнително беззащитна — същинска ориенталска робиня в краката на падишаха. Ераст Петрович неспокойно се размърда на стола, но му беше неудобно да се отдръпне. — Красив мъж. Разбира се, много бях чувала за него, но не съм и подозирала, че е такъв красавец. Особено очите му — като метличина — тя в унес прокара ръка през веждите си, сякаш да пропъди спомена. — Пях за него. Той ме покани да седна на тяхната маса. Не знам какво са ви разправяли за мен, но сигурно много лъжи. Не съм лицемерка, аз съм модерна, свободна жена и сама преценявам кого да обичам — погледна го предизвикателно и Фандорин видя, че сега не позира. — Ако харесам някой мъж и реша, че трябва да е мой, не го дърпам към олтара, както правят „порядъчните“ жени. Да, не съм „порядъчна“, в смисъл че не признавам вашите порядки.