Борис Акунин - Смъртта на Ахил

— Добре, добре, прощавам ви. Хайде де, не се цупете.

Посетителят я потупа с къси пръстчета по бузата и я целуна под ухото. Лицето на Ванда беше осветено и Ераст Петрович видя как върху нежните й черти се изписа гримаса на отвращение.

— Разкажете ми всичко — гласът му стана мазен. — Как действахте? Използвахте ли препарата, който ви дадох? Да или не?

Мълчание.

— Явно не. Аутопсията не е открила отрова — това ми е известно. Кой би могъл да предвиди, че ще се стигне до аутопсия! Но какво стана все пак? Или сме имали такъв късмет, та изведнъж просто е умрял? Тогава туй е Провидението, не ще и дума. Бог пази нашата Германия — баритонът трепна развълнувано. — Но защо мълчите?

— Вървете си. Днес не мога да ви гледам — приглушено отвърна Ванда.

— Пак женски номера. Уморих се от тях. Добре, не ме гледайте така гневно. Извърши се великото начинание и това е най-важното. Браво на вас, фройлайн Толе, отивам си. Но утре всичко ще ми разкажете. Трябва ми за отчета.

Звук на продължителна целувка. Ераст Петрович сбърчи нос, като си спомни отвращението на лицето й. Вратата се хлопна.

Хер Кнабе със свирукане пресече двора и се изпари.

Фандорин безшумно скочи долу, с облекчение протегна схванатите си крайници и потегли подир Вандиния познат. Случаят придобиваше съвсем нов вид.

— А п-предложенията ми се свеждат до следното — приключи рапорта си Фандорин. — Незабавно да се предприеме негласно наблюдение на германския поданик Ханс-Георг Кнабе и да се изясни с кого е свързан.

— Не е ли по-добре да арестуваме мерзавеца, Евгений Осипович? — сви боядисаните си вежди генерал-губернаторът.

— Без улики е абсолютно невъзможно да го арестуваме — отвърна полицейският началник. — А и безсмислено. Врял и кипял човек е той. По-скоро, ваше сиятелство, бих я пипнал аз тази Ванда. Току-виж изскочили уликите.

Четвъртият участник в секретното съвещание Пьотър Пармьонович Хуртински остана мълчалив.

Отдавна вече заседаваха, още от сутринта. Ераст Петрович изложи вчерашните събития и как беше проследил тайнствения гост, който се оказа немски търговец на име Ханс-Георг Кнабе, живущ на „Каретний“, представител на берлинската банкова фирма „Кербел унд Шмит“ в Москва. Когато колежкият асесор преразказа зловещия разговор между Кнабе и Ванда, се наложи да прекъсне временно рапорта, защото княз Долгорукой изпадна в невероятно вълнение и размахал юмрук, се разкрещя:

— Ах, мръсници, ах, подлеци! Нима са погубили витяза на земите руски? Нечувано злодеяние! Световен скандал! О, германците ще си платят за това!

— Моля ви, ваше сиятелство — успокоително се произнесе началникът на секретното отделение. — Много съмнителна хипотеза. Да отровят Белия генерал? Измислици. Не ми се вярва немците да се изложат на такъв риск. Цивилизована нация са, не някаква си Персия!

— Цивилизована ли? — ядно се озъби генерал Караченцев. — От Руската телеграфна агенция ми изпратиха материали от днешни вестници — британски и немски. Знайно е, че Михаил Дмитриевич не понасяше и двете държави и никога не го е крил. Сравнете тона обаче. Ако може, ваше високопревъзходителство — полицейският началник си намести пенснето и извади лист от папката. — Английският „Стандарт“ пише: „Едва ли някой може да замести Соболев в сърцата на съотечествениците му. Самата му поява на белия кон пред бойната линия стигаше, за да събуди у бойците ентусиазъм, какъвто едва ли е обземал и ветераните на Наполеон 1. Кончината на подобна личност в настоящия критичен период е непоправима загуба за Русия. Той беше враг на Англия, но в страната следяхме подвизите му вероятно с не по-малък интерес, отколкото в родината му.“

— Ами да, откровено и благородно — одобри князът.

— Именно. А сега да ви прочета от съботния „Бьорзен куриер“ — Караченцев взе друг лист. — М-мда. Да речем, оттук: „Руският мечок е вече безопасен. Нека плачат панславистите над гроба на Соболев. Колкото до нас, германците, ние честно си признаваме, че сме доволни от смъртта на лютия си враг. Не изпитваме никакво чувство на жал. Умря единственият човек в Русия, който действително беше способен да превърне словата в дела…“ — и тъй нататък в същия дух. Каква цивилизованост, а?

Губернаторът се възмути:

— Безсрамие! Естествено, антигерманските настроения на покойния бяха всеизвестни. Всички помним, че парижката му реч по славянския въпрос направи истински фурор и едва не скара императора с кайзера. „Пътят към Константинопол минава през Берлин и Виена!“ — силно казано, без дипломации. Обаче да стигнат до убийство? Нечувано! Незабавно ще известя негово величество! На тия колбасари и без Соболев такава клизма ще им ударим, че…