Борис Акунин - Смъртта на Ахил

Аудиенцията още отначало не потръгна.

— С графинята сме дошви в Москва по съвсем друга работа, а ни споветя такова нещастие — подхвана херцогът с много трогателно затруднение с „л“-то и помагайки си с жестикулации — на безименния му пръст проблясваше старинен сапфир.

Зинаида Дмитриевна не остави мъжа си да довърши.

— Как можа да се случи, как?! — проплака тя и очарователното й лице, макар и подуто сега от плач, се обля в поток от сълзи. — Владимир Андреич, княже, какво нещастие! — устата й се изви като кобилица и тя не можа да продължи.

— Всичко е в ръцете Божии — смутено измънка херцогът и панически погледна към Долгорукой и Фандорин.

— Евгений Максимилианович, ваше височество, уверявам ви, че фактите, свързани с преждевременната кончина на сродника ви, ще се разследват най-прецизно — с развълнуван глас го увери губернаторът. — Ето, господин Фандорин, мой чиновник за свръхважни поръчения, се е заел със случая.

Ераст Петрович леко се поклони и херцогът задържа поглед върху лицето му, а графинята заплака още по-неудържимо.

— Зинаида Дмитриевна, мила — изхлипа и князът, — Ераст Петрович е боен другар на брат ви. Най-случайно е отседнал в същия хотел — в „Дюсо“. Той е много проницателен и опитен следовател, ще проучи всичко и ще докладва. Не се измъчвайте, сълзите няма да го върнат…

Пенснето на Евгений Максимилианович блесна с началническа студенина:

— Ако господин Фандорин открие нещо важно, ще го мовя незабавно да ми докуадва уично на мен. Докато не е пристигнау вевикият княз Кириу Авександрович, аз представлявам тук императорската особа.

Ераст Петрович пак леко се поклони, без да пророни нито дума.

— Да, императорът… — Зинаида Дмитриевна с разтреперани ръце измъкна от чантичката си смачкана телеграма. — Дойде височайша депеша. „Поразен съм и огорчен от внезапната смърт на генерал-адютант Соболев. — Изхлипа, издуха си носа и продължи: Трудно прежалима загуба за руската армия и много скръбна за всички истински военни. Тъжна е загубата на тъй полезни и предани на делото си деятели. Александър.“

Фандорин леко вдигна вежди — телеграмата му се стори доста студена. „Трудно прежалима“? Тоест все пак може да се прежали? „Тъжна“ — и толкова?

— Утре е поклонението и опелото — рече Долгорукой. — Московчани искат да изпратят героя. После сигурно ще се проводи с влак тялото в столицата? Негово величество най-вероятно ще разпореди официално погребение. Мнозина ще искат да си вземат последно сбогом с Михайло Соболев — губернаторът се изпъна. — Ваше височество, направено е всичко необходимо. Тялото е балсамирано, така че няма да се явят никакви пречки.

Херцогът хвърли поглед на жена си, която бършеше несекващите си сълзи, и обясни полугласно:

— Вижте какво, княже, императорът се съобразява с пожеванията на бвизките и позвови да погребем Мишеу по семейному в рязанското имение.

Владимир Андреевич с малко прибързано според Фандорин одобрение припряно заяви:

— Правилно, така е по-човечно, без много фанфари. Какъв човек беше само, душа-човек!

По-добре да не беше го казвал. Графинята, която тъкмо беше започнала да се успокоява, се разплака още по-безутешно. Губернаторът замига, извади огромна носна кърпа, бащински й попи сълзите, размекна се и шумно се изсекна в същата кърпа. Евгений Максимилианович с известно смущение наблюдаваше неудържимото славянско разчувстване.

— Защо та… така, Влади… Владимир Андре… Андреевич? — графинята захлупи лице върху изпъчените от корсета гърди на княза. — Само шест… години беше по-голям от мен… Ууу — отекна съвсем простонародния й женски, вой, без капка аристократизъм, и Долгорукой съвсем се сломи.

— Хайде, драги — с гъгнив от вълнението глас рече той на Фандорин над русата глава на Зинаида Дмитриевна — вие таковата… тръгвайте. Аз ще поостана тук, а вие… вървете с Фрол, вървете. Каретата да се върне после да ме вземе. Поговорете лично с Евгений Осипович, решавайте сами… Нали виждате…

През целия обратен път Фрол Григориевич ругаеше интригантите (наричаше ти „антрегани“) и пладнешки разбойници.

— Не ги е срам, мошеници! Всеки гледа да граби. Например търговец иска да отвори сергия — да продава, да речем, плюшени горни гащи. Ми моля ти се! Плати си градския налог петнайсет рубли и продавай — ама не. На полицейския инспектор дай, на акцизния дай, на санитарните дай! А в хазната нищо не влиза! И гащите, да са рубла и половина най-много, ти идват вече по три рубли. Не Москва, ами жунгла.