Борис Акунин - Смъртта на Ахил

— Как смятате да действате?

— Още не знам. Както се получи. Ще поогледам, ще понаблюдавам. Да не изпреварваме събитията…

— Разбирам — кимна генералът — и изцяло се доверявам на мнението ви. Имате ли оръжие? Хер Кнабе ще изпадне в отчаяно положение. В случая няма да се отърве само с екстрадиране, а и началството му ще се отметне от него, ако се оплескат нещата. Нищо че не е терорист, може да прояви нервност.

Ераст Петрович бръкна някъде под сюртука и след секунда на дланта му лъсна малък симпатичен револвер със захабена от честата употреба ръкохватка.

— Херщал-агент? — с уважение попита Евгений Осипович. — Бива си го. Ако позволите да полюбопитствам? — генералът взе револвера, ловко отвори барабана, изцъка с език. — Пружинен изхвърляч? Красота. Може скоростно да се изстрелят всички патрони. А спусъчният механизъм безопасен ли е?

— Тук има специален предпазител — посочи лостчето Фандорин. — Така че да не ти изстреля в джоба. Със спусъчното обтягане точността на попадението намалява, но за нас по-важна е бързината на огъня, нали така? Няма да целим норка в окото.

— Абсолютно — съгласи се Евгений Осипович и върна оръжието. — Обаче тя ще ви познае. Ванда.

— Не се б-безпокойте, ваше превъзходителство. Нося си цяла гримьорна. Няма да ме познае.

Предоволен от всичко това, Караченцев се облегна назад в креслото и макар че деловият разговор очевидно беше приключил, не бързаше да се сбогува. Предложи на събеседника пура, но онзи извади собствената си изящна велурена кутия.

— Истинска „батавия“ 18 18 По името на Батавия, холандска крепост в Индонезия, от 1621 г. — градът, построен около нея, след 1949 г. се преименува в Джакарта. — Б.пр. , Евгений Осипович — ще опитате ли?

Генералът взе елегантната кафява пура, запали и с наслада изпусна струя дим. Определено му се нравеше господин Фандорин и затова накрая реши да обърне разговора към най-деликатния въпрос.

— Вие сте нов човек в нашите московски джунгли… — подхвана отдалеч полицейският началник.

Пак тия джунгли, учуди се мислено Ераст Петрович, но не се издаде. Каза само:

— И в руските също.

— Тъй-тъй. А по време на отсъствието ви много неща са се променили…

Фандорин с внимателна усмивка чакаше продължението — май се очертаваше сериозна тема.

— Какво ще кажете за нашия Володя Голямото гнездо? — ненадейно попита Евгений Осипович.

След миг колебание Фандорин отговори:

— Мисля, че негово сиятелство не е толкова простодушен, колкото се прави.

— Уви — генералът енергично издуха нагоре гъст дим, — навремето князът съвсем не беше простодушен, дори никак. Шестнайсет години държи първопрестолния ни град с желязна ръка — не е малко. Но сега вече старият вълк сдава багажа. Нищо чудно, гони осемдесетака. Остаря, охлаби юмрука — Евгений Осипович се приведе напред и доверително сниши глас: — Остават му броени дни. Нали видяхте — тези негови помпадури Хуртински и Ведишчев го въртят на малкия си пръст. А прословутият Храм? Източи целия град. Защо, да ви питам. Колко приюти и болници можеше да се построят с тези пари! Ама не, новоизлюпилият се нашенски Хеопс държи непременно да остави подире си пирамида.

Ераст Петрович слушаше съсредоточено, без да се обажда.

— Разбирам, че за вас е неуместно да се бъркате — Караченцев пак се облегна назад, — но просто чуйте мнението на човек, който искрено ви симпатизира. Няма да крия от вас, в двореца са недоволни от Долгорукой. Допусне ли най-малката грешка — и сбогом. Чака го заслужен отдих в Ница. И тогава, Ераст Петрович, цялата му московска хунта ще се разпадне. Ще дойде нов човек, читав. Ще си доведе свои хора. Те впрочем са вече тук — неговите хора. Подготвят се.

— Например вие?

Евгений Осипович одобрително примижа:

— Схватлив сте. Значи няма нужда да продължавам. Същината на предложението ви е ясна.

Наистина не първопрестолен град, а някаква джунгла, помисли си Ераст Петрович, взрян в приветливо блещукащите очи на рижия полицейски началник — безспорно честен и разумен човек. Колежкият асесор се усмихна най-доброжелателно и разпери ръце:

— Оценявам доверието ви и дори съм п-поласкан. Може би с нов губернатор за Москва ще е по-добре. Не се наемам да преценявам впрочем, защото още нищо не разбирам от московския живот. Обаче четири г-години, ваше превъзходителство, живях в Япония и знаете ли, съвсем се пояпончих, чак понякога сам си се чудя. При японците самураят — а ние с вас според техните понятия сме самураи — трябва да е предан на сюзерена си независимо дали е калпав. Просто няма как, иначе цялата система ще рухне. Владимир Андреевич не ми е точно сюзерен, но не мога да се чувствам безотговорен към задълженията си спрямо него. Дано ме разбирате.