Борис Акунин - Смъртта на Ахил

Търговецът спря в мраморното фоайе, хлъцна, огледа колоните и стълбите с килима, хвърли на лакея ослепителния си цилиндър и повика салонния управител.

Първо му мушна банкнота, после му дъхна с конячните пари и заповяда:

— Искам маса, айне-цвайне-швайне, и не да ме забуташ някъде си, дето никой не ще да сяда, а сам да си я избера…

— Много е пълно — вдигна рамене салонният управител, който, макар и немец, говореше руски като истински московчанин.

— Ще ми намериш! — размаха му пръст пияният. — Че ще ти излезе през носа. И такова, къде ви е нужникът?

Салонният управител направи знак на лакея, който най-почтително проводи скандалния посетител до тоалетната, направена по последна европейска мода: с фаянсови писоари, течаща вода и умивалници с огледала. Но разпасалият се клиент не обърна внимание на европейската техника, а остави лакея да го чака отвън, извади сгънатото листче и съсредоточено сбърчил вежди, взе да чете. Това беше разшифровка на телефонен разговор.

2 часът и 17 минути на обед. Абонат едно — от мъжки пол, абонат две — от женски пол.

А1: Госпожице, дайте ми номер 762… „Англия“? Обажда се Георг Кнабе. Моля да извикате госпожа Ванда.

Глас (полът не е уточнен): Един момент.

А2: Ванда е на телефона. Кой се обажда?

А1 (бележка отстрани в полето — „Оттук нататък всичко е на немски“): Аз съм. Търся ви спешно. Много е важно. Само ми кажете, направихте ли му нещо? Знаете за кое говоря. Да или не? Истината, умолявам ви!

А2 (след продължителна пауза): Онова, за което говорите, не съм го направила. Всичко стана от само себе си. Какво ви е? Гласът ви звучи така…

А1: Наистина ли нищо? Ох, слава Богу! Не можете да си представите в какво положение съм. Тога е кошмар.

А2: Много се радвам. (Следва нещо неясно.)

А1: Не се шегувайте. Всички се отрекоха от мен. Вместо похвала за проявената инициативност — черна неблагодарност. И дори по-лошо. Може да стане така, че въпросното събитие, вместо да предотврати конфликта, напротив, ще го предизвика — така ми предадоха. Но вие нищо не сте направили, нали?

А2: Казах ви — не.

А1: А къде е шишенцето?

А2: Тук, при мен. И си е запечатано.

А1: Трябва да си го прибера. Още днес.

А2: Днес пея в ресторанта и не мога да си тръгна. И без това пропуснах две вечери.

А1: Знам. Ше дойда. Вече запазих маса. Не се учудвайте — ще се дегизирам. Необходимо е за конспирация. Вземете шишенцето. И още нещо, фройлайн Ванда, напоследък взехте много да си позволявате. Внимавайте, аз не съм човек, с когото да си играете игрички.

(А 2 затваря, без да отговори.)

Стенография и превод от немски — агент Юлий Шмит.

Отдолу с наклонен гвардейски почерк беше дописано:

„Да не я очисти в паниката?

Търговецът излезе от тоалетната явно освежен. Салонният управител го въведе в ресторанта. Пияният огледа с мътни очи масите с ослепително бели покривки, искрящи от сиянието на среброто и кристала. Изплю се на блестящия паркет (салонният управител изтръпна) и накрая посочи с пръст маса до стената (свободна за щастие). Отляво — двама студенти богаташчета разсмиваха две млади модистки — шивачки или шапкарки, отдясно — господин с рижа брада и карирано сако. Седи, гледа сцената, пие мозелско.

Ако не беше предупреждението на агент Клюев, Фандорин никога нямаше да познае хер Кнабе. И той майстор на макиажа. Е, като се има предвид основната му професия, нищо чудно.

В ресторанта екнаха откъслечни, но бурни ръкопляскания. На подиума излезе Ванда — стройна, стремителна същинско вълшебно змейче в бляскавата си рокля.

— Кльоща, какво толкова? — изпуфка пълничката на съседната маса, обидена, че двамата студенти впериха очи в певицата.

Ванда огледа ресторанта със сияещи, широко отворени очи и без предварителни думи, без музикални увертюри тихо запя — пианистът акомпаниатор подхвана мелодията и заоплита в нежни дантели ниския глас, който проникваше направо в сърцата.

Странен избор за ресторант, помисли си Фандорин, заслушан в немските думи на песента. Това май беше по Хайне 21 21 „На кръстопът погребват…“ — превод Гео Милев. — Б.пр. ?

В залата настъпи тишина, после всички едновременно заръкопляскаха, а ревнивата модистка дори извика „браво!“. Ераст Петрович се усети, че излиза от ролята, но май никой не беше забелязал неуместно сериозния израз, изписан на пиянската физиономия. Поне рижебрадият, който седеше на масата отдясно, не отделяше очи от сцената.