Борис Акунин - Смъртта на Ахил

Ераст Петрович подскочи, превъртя се във въздуха и доста силно перна с платненката по главата съперника си, който не успя да се дръпне.

— Попадение едно! — викна той. — Давай!

Маса направи разсейващо движение — махна си бялата лента от челото и я захвърли встрани, — а когато Фандорин неволно проследи с поглед летящата вещ, слугата с гърлен вик се приплъзна по пода и се опита с крак да го удари под глезена. Ераст Петрович обаче в последния момент отскочи назад и дори успя леко да цапне противника с длан през ухото.

— Попадение две!

Японецът ловко се изправи и заситни в полукръг из стаята. Фандорин пристъпваше от крак на крак, вдигнал длани нагоре до кръста си.

— О, господарю, съвсем забравих — обади се Маса, без да спира. — Как можах! Преди един час дойде да ви търси една жена. Цялата в черно.

Ераст Петрович отпусна ръце:

— Каква жена?

И веднага го застигна шут в гърдите. Той полетя към стената, а Маса с възторг извика:

— Попадение първо! Нито млада, нито хубава. Дрехите й бяха черни. Не я разбрах какво иска и тя си отиде.

Фандорин потриваше удареното място на гърдите си.

— Крайно време е да научиш руски. Докато ме няма, вземи речника, който ти подарих, и запамети осемдесет думи.

— И четирийсет стигат! — възмути се Маса. — Просто ми отмъщавате. Аз две думи още днес научих: „мирисък“ е уважаеми господине и „китайте“ е на руски японец.

— Досещам се кой ти е бил учител. Само да съм те чул с това „мирисък“! Осемдесет думи, казах, осемдесет. Следващия път ще се биеш честно! — Ераст Петрович седна пред огледалото и се захвана с грима.

Прехвърли няколко перуки и избра тъмноруса на среден път с коса на венец до под ушите. Среса надолу засуканите си черни мустачки и отгоре залепи по-светли и буйни, залепи си и гъста метлообразна брада. Боядиса си веждите в съответния цвят, помръдна ги, изду устни, смрачи поглед, пощипна румените си бузи, седна по-разпасано на стола и изведнъж като по вълшебство се превърна в нахакан дребен търговец от Охотний ряд.

Минаваше седем вечерта, когато пред немския ресторант „Алпийска роза“ на „Софийка“ спря лакиран кабриолет със стоманени ресори, гривите на черните коне с вплетени алени панделки, спиците на колелата боядисани в охра. Конярят спря с оглушително „тпру“ конете и дори изплющя с камшика.

— Събудете се, ваша милост, стигнахме по живо — по здраво.

Отзад на плюшената седалка похъркваше пасажерът — млад търговец с дългопол син сюртук, малинов жакет и ботуши с издути кончови. На главата си беше накривил лъскав цилиндър. Гуляйджията открехна мътни очи, хлъцна:

— К-къде?

— Където ми наредихте, ваша милост. Ей ви я „Розата“.

Пред прословутия московски ресторант се беше строила върволица от коли. Файтонджиите недоволно поглеждаха шумния си събрат — крещи, трещи с камшика, само плаши кончетата. Един от тях, младеж в кожена куртка с обръснато нервно лице отиде при гръмогласния и сърдито му се скара:

— Какво плющиш, да не си на цигански панаир? Я по-кротко — като всички… — и тихо добави: — Заминавай, Синелников, докара го, сега изчезвай, не привличай вниманието. Тук съм с каляската. Предай на Евгений Осипович, че всичко върви по план.

Търговецът скочи на тротоара, залитна, отпрати с жест кочияша:

— Разкарай се! Тук оставам…

Онзи пак изплющя с камшика, свирна разбойнически и се понесе, а гуляйджията направи няколко несигурни крачки и се олюля. Бръснатият го подхвана:

— Да ви помогна, ваша милост. Да се не препънете… — грижовно го поведе за лакътя и му зашепна в скороговорка: — Агент Клюев, ваше високоблагородие. Онази там е моята каляска, с рижавото конче. Ще чакам на капрата. При задния вход е агент Незнамов. Препасал е престилка, прави се на точилар. Обектът пристигна преди десет минути. Маскирал се е с рижа брада. Видя ми се много нервозен. И е с оръжие — издуто му е при мишницата. А това ви праща негово превъзходителство — току до входа ловко му пъхна в джоба сгънато на осем листче, свали си каскета и ниско се поклони, но не получи нито грош и ядно подвикна пред затворената под носа му врата. Сподирен от подигравките на файтонджиите („Какво бе, хитрец, изкара ли някоя копейка?“), се помъкна обратно към каляската и мрачно се качи на капрата.

Ресторант „Алпийска роза“, общо взето, минаваше за прилично европейско заведение. Поне през деня. Сутрин и на обед го посещаваха най-вече московски немци — и търговци, и чиновници. Хапваха свински джолан с кисело зеле, пиеха истинско баварско пиво, четяха берлински, виенски и рижки вестници. Но привечер скучните бираджии се прибираха да си прегледат ведомостите, да се наядат и още по светло да си легнат, а в „Розата“ започваше да се стича по-ведра и по-щедра публика. Пак преобладаваха чужденците, но от по-безгрижните, които при това предпочитаха да се развличат не по руски, а по европейски маниер, без пиянски викове и разюзданост. Дойдеха ли руснаци, беше по-скоро от любопитство, а някои и за да послушат как пее мадмоазел Ванда.