Хуртински изгледа с омраза Ераст Петрович, явно недоволен от напомнянето за плебейския му произход.
— И още относно цените на газта, Владимир Андреич. Написал съм ви докладна. За поевтиняване на уличното осветление би било добре да се свали тарифата. До три рубли за хиляда кубически фута 15 15 1 куб. фут — около 28 литра. — Б.пр.
. И без това е скъпа.
— Добре, дай си книжата, в каретата ще ги прочета и ще ги подпиша — Долгорукой стана. — Да вървим, кое време стана. Не бива да караме височайшата особа да ни чака. Хайде, Ераст Петрович, по пътя ще побеседваме.
В коридора Фандорин почтително попита:
— А императорът няма ли да пристигне, ваше сиятелство? Все пак става дума за самия Соболев.
Долгорукой му хвърли кос поглед и многозначително каза:
— Не е намерил за възможно. Изпраща брат си Кирил Александрович. А защо — не е наша работа.
Фандорин мълчаливо кимна.
По пътя не можаха да „побеседват“. Вече се бяха настанили в каретата — губернаторът на меките възглавници, колежкият асесор срещу него на кожената седалка, — когато вратата се отвори и в каретата с пъшкане се намърда камердинерът на княза Фрол Ведишчев. Безцеремонно се натъкми до него и викна на кочияша:
— Давай, Мишка, тръгваме. — После, без да се интересува от присъствието на Ераст Петрович, се извъртя към Долгорукой. — Идвам с вас, Владимир Андреич — съобщи той с категоричен тон.
— Фролушка — меко подхвана князът, — изпих си лекарството, сега не ми пречи, имам важен разговор с господин Фандорин.
— Няма нищо, ще почака разговорът ви — ядно махна с ръка деспотът. — Какво ви пробута за подпис Петка?
— Ето виж — князът отвори папката. — Поръчка за художника Гегечкори относно завършването на Храма. Ето и разчетите, нали виждаш. А това е договор за търговеца Зиков. Ще прокопаем железница под Москва, че навсякъде да се стига бързо. Ето и за намаляване цените на газта.
Ведишчев прегледа документите и направо заяви:
— Храма няма да го давате на Гегечкори, тоя прословут негодник. По-добре на някого от нашите, московските, го дайте. И те душа носят. Хем по-евтино ще излезе, хем откъм красота нищо няма да се пожертва. Откъде пари? Пари няма. А Гегечкори обещал да изрисува вилата на вашия Петка в Алабин, затуй толкоз му се слага.
— Значи мислиш, че не трябва да възлагаме поръчката На Гегечкори? — угрижено попита Долгорукой и прибра документа.
— Какво толкова ще му мисля? — отсече Фрол. — А и метрополитенът си е чиста глупост. За кои дявол ще се копае под земята и ще се пуска отвътре влак? Само да се хвърлят на вятъра държавни пари! Измишльотини!
— Не, тук не си прав — възрази князът. — Метрото е умна работа. Виж какво е движението тук — едвам пълзим.
Губернаторската карета наистина беше заседнала на завоя за „Неглинная“ и колкото и да се мъчеха конвойните жандармеристи, не смогваха да разчистят пътя, по случай съботния ден задръстен с каруците и талигите на търговците от Охотний ряд 16 16 Централен московски площад, дивечов и птичи пазар. — Б.пр.
.
Ведишчев поклати глава, сякаш князът и сам трябваше да проумее, че напразно упорства.
— В Думата градските съветници ще кажат, че Долгорукой съвсем е откачил. И враговете в Питер няма да ви подминат. Не подписвайте, Владимир Андреич.
Губернаторът с тежка въздишка прибра и тази бумага.
— Ами за газта?
Ведишчев взе докладната, отдалечи я от очите си и замърда устни.
— Това може, да. Хем за града полза, хем за московчани облекчение.
— И аз тъй мисля — светна князът, отвори закрепената на вратата поставка с писалищни принадлежности и драсна едър подпис.
Потресен от невероятната сценка, Ераст Петрович с всички сили даваше вид, че не намира нищо особено, и с повишен интерес гледаше през прозореца. Междувременно стигнаха пред дома на княгиня Белоселска-Белозерска, където бяха отседнали херцог Лихтенбургски и жена му Зинаида Дмитриевна, Соболева по баща, с морганатическия брак добила титлата графиня Мирабо.
Ераст Петрович знаеше, че Евгений Лихтенбургски, генерал-майор в руската армия и военачалник на потсдамските лейбкирасири, е внук на император Николай Павлович. Но херцогът не беше наследил прочутия отровен поглед на страховития си дядо — очите на негово височество имаха цвета на син саксонски порцелан и гледаха през пенснето благо и радушно. Графинята обаче много приличаше на именития си брат. Нито имаше стойката му, нито войнствената му осанка, и лицето й беше с нежен овал, но сините й очи бяха досущ като неговите, и излъчването й беше същото — недвусмислено соболевското излъчване.
Читать дальше