Колебанията му се разрешиха от следното разумно съждение: ако остане до десет и дочака госта, за виждане ще го види, да речем, но пред Фандорин няма да се проведе никакъв разговор. А ужасно му се искаше да разбере за какво ще си говорят.
Затова стана, благодари за искреността и се сбогува, с което достави видимо облекчение на мадмоазел Ванда. Но като излезе, не прекоси двора, а се спря и все едно си почиства прашинка от рамото, се озърна към прозореца — дали Ванда не гледа. Не гледаше. Естествено — всяка нормална жена, току-що отпратила един гост и очакваща друг, няма да хукне към прозореца, а към огледалото.
За всеки случай огледа и останалите осветени прозорци, стъпи на бордюра на стената, ловко се подпря на перваза, набра се и след миг се намери над стаята на Ванда, полегнал на хоризонталната издатина над горния край на прозореца й. Обърнат странично на тесния корниз, той опря крак в бюста на една кариатида, а с ръка се хвана за здравия врат на друга. Понамести се и застина, тоест според учението на японските нинджи, „невидимите“, се превърна в камък, вода, трева. Разтвори се в пейзажа. От стратегическа гледна точка позицията му беше идеална: от двора не можеше да бъде забелязан — беше тъмно, а и сянката на балкона му осигуряваше допълнително прикритие; откъм стаите пък беше съвсем затулен. А той самият можеше да наблюдава целия двор и през отворения в лятната вечер прозорец да чува приказките в гостната. При желание и добри каучукови дадености би могъл дори да се надвеси и да надзърне в процепа между пердетата.
Минусът беше само един — безкрайно неудобното положение. Нормален човек в такава огъната поза, и то на каменния корниз с ширина десетина сантиметра, не би могъл да издържи много време. Ала висшата степен на изкусност във вековния опит на „невидимите“ не е да убият противника с голи ръце или да скочат от крепостна стена — о, не. Най-важното за нинджата е да постигне великата дисциплина неподвижност. Само най-вещият може да остане скован и шест, и осем часа, без да помръдне нито един мускул. Ераст Петрович не беше постигнал толкова велико умение, защото започна да се обучава на това благородно и страшно изкуство в твърде късна възраст, ала в случая за успокоение можеше да се надява, че едва ли сливането му с околността ще продължи до безкрайност. Тайната на всяко трудно действие е проста: към трудността да се отнасяш не като към зло, а като към добродетел. Та не е ли най-голяма наслада за благородния да преодолява несъвършенствата на собствената си природа. Точно върху това трябва да се мисли, когато несъвършенствата са особено мъчителни — например каменният ръб безкрайно ти убива в хълбока.
На втората минута от насладата задната врата на „Англия“ се отвори и се появи силует на мъж — набит, движеше се бързо и уверено. Фандорин успя да го мерне само за секунди, точно пред вратата, когато онзи влезе в правоъгълника на светлината от прозореца. Лице като лице, без никакви особени белези — овално, със сближени очи, светла коса, челото над веждите леко издуто, мустаците засукани по пруски маниер, нос среден, квадратна брадичка с трапчинка.
Непознатият влезе при Ванда без позвъняване, което само по себе си вече беше интересно.
Ераст Петрович напрегна слух. От стаята почти веднага се чуха гласове и тогава се оказа, че само слухът не стига — трябваше да си понапрегне и немския, защото разговорът се водеше на езика на Шилер и Гьоте. Навремето гимназистът Фандорин не беше постигнал кой знае какви успехи на това поприще, така че основният фокус в преодоляването на несъвършенствата по най-естествен начин се измести от неудобството на позата към интелектуалното усилие. Всяко зло за добро — той някак си забрави за каменния ръб.
— Не съм доволен от вас, фройлайн Толе — чу се рязък баритон. — Добре е, че се вразумихте, то се знае, и изпълнихте нареждането, но защо трябваше да правите фасони и излишно да ме нервирате? Аз не съм от желязо, аз съм жив човек.
— Така ли? — насмешливо отговори гласът на Ванда.
— Представете си. Все пак изпълнихте задачата — чудесно. Ала трябваше ли да го научавам не от вас, а от познат журналист? Нарочно ли ме ядосвате? Не ви го препоръчвам — в баритона звъннаха метални нотки. — Нали помните какво мога да направя с вас?
Гласът й отекна уморено:
— Помня, хер Кнабе, помня.
Ераст Петрович внимателно се надвеси и погледна в стаята, но тайнственият хер Кнабе стоеше с гръб. Беше си свалил бомбето и се виждаха само гладко сресани коси (блондин трета степен с лек рижав нюанс, прецени Фандорин според нарочната полицейска систематизация) и дебел червен врат (поне шеста мярка на око).
Читать дальше