Борис Акунин: Статски съветник

Левите прозорци бяха непрогледни — заснежени, побелели от скреж. Вятърът замеряше жално звънкащите стъкла с лепкави меки снежни парцали, блъскаше тежкото туловище на вагона, не губеше надежда да изтика влака от хлъзгавите релси и да засили черното му черво из ширналата се бяла равнина — през замръзналата река, през мъртвите поля право към далечните гори, смътно притъмнели там, където земята се срещаше с небето.

Цялата тази печална природна картина се виждаше през десните прозорци, съвсем чисти и прозирни, но какво да й гледаш? Сняг, вятърът свири злодейски, надвиснало мътно небе — мрак, студ и смърт.

Но пък вътре в министерския вагон-салон беше чудесно: уютен полуздрач, синкав от копринения абажур с небесен цвят, зад бронзовата вратичка на печката попукват цепеници, ритмично трака лъжицата в чашата. Скромният, но прекрасно оборудван кабинет — със заседателна маса, с кожени фотьойли, с окачена на стената карта на империята — се носеше със скорост петдесет километра в час през виелицата и пустошта в мрачната утрин.

На един от фотьойлите, завит до брадичката с шотландско одеяло, дремеше старец с властно и мъжествено лице. Дори в съня прошарените му вежди бяха сурово навъсени, в крайчеца на свитите му устни тъмнееше скръбна гънка, сбръчканите му клепки нервно потрепваха. Светлото петно от лампата току плъзваше към силната ръка, положена върху махагоновия подлакътник, проблясваше в брилянтния пръстен на безименния пръст.

На масата точно под абажура имаше купчина вестници. Най-отгоре нелегалният цюрихски „Воля народна“, нов, от оня ден, отворен на статия, ядно отбелязана с червен молив:

Редакцията научи от сигурен източник, че генерал-адютант Храпов, миналия четвъртък отстранен от длъжността заместник-министър на вътрешните работи и командир на Отделния жандармерийски корпус, в най-скоро време ще бъде назначен генерал-губернатор в Сибир и незабавно ще отпътува за новата служба.

Подбудите за новото назначение са твърде прозрачни. Царят иска да спаси Храпов от народната мъст и временно отпраща вярното си псе далеч от столиците. Но присъдата на кървавия сатрап, произнесена от нашата партия, остава в сила. Храпов, издал жестоката заповед за нанасяне побой на политическата затворничка Полина Иванцова, се постави извън законите на човечността. Той няма право на живот. Палачът на два пъти успя да се спаси от отмъстителите, но той е обречен.

От същия източник научаваме, че вече му е обещан постът министър на вътрешните работи. Сибирското назначение е временна мярка, целяща да спаси Храпов от справедливия меч на народния гняв. Царските преторианци се надяват да разкрият и унищожат нашата Бойна група, на която е възложено да изпълни присъдата над палача. И щом отмине опасността, Храпов триумфално да се върне в Петербург и да стане пълновластен управник.

Но ние няма да го допуснем! Погубеният живот на нашите другари ни зове към възмездие.

Иванцова не понесе срама и се обеси в карцера. Тя беше само седемнайсетгодишна.

Двайсет и три годишната курсистка Скокова стреля по сатрапа, но не го уцели и увисна на въжето.

Наш другар от Бойната група, чието име се пази в тайна, бе убит от взрива на собствената си бомба, а Храпов пак оцеля.

Нищо, ваше високопревъзходителство, краят му се вижда. Нашата Бойна група ще ви открие и в Сибир.

На добър час!

Локомотивът бясно изрева, първо с протяжен вой, после на тласъци: Ууу! У! У! У!

Устните на спящия неспокойно трепнаха и той приглушено изстена. Отвори очи, объркано се взря вляво — в белите прозорци, вдясно — в черните, и погледът му се проясни, чист и остър. Суровият старец махна одеялото (оказа се, че е с кадифен домашен жакет, бяла риза, черна вратовръзка), примляска със сухи устни и удари камбанката.

След миг вратата откъм приемната се отвори и нагласяйки портупея си, в кабинета влетя юначен подполковник в син жандармерийски мундир с бели акселбанти.

— Добро утро, ваше високопревъзходителство!

— Минахме ли Твер? — с дълбок гръден глас попита генералът, без да отговори на поздрава.

— Тъй вярно, Иван Фьодорович. След малко сме в Клин.

— В Клин ли — как така? Защо не ме събуди по-рано? — ядоса се онзи. — Да не си задрямал?

Офицерът разтърка приплесканата си буза.

— Съвсем не. Видях, че сте заспали. Рекох си, нека поне малко си почине Иван Фьодорович. Има време. Ще успеете и да се умиете, и да се облечете, и да пиете чай. До Москва остава още един час.