Борис Акунин - Статски съветник

Влакът намали скорост, наближаваше гарата. През прозореца прелетяха светлинки, видяха се улични лампи, заснежени покриви.

Генералът се прозя.

— Добре, да палят самовара. Нещо не мога да се разсъня.

Жандармеристът козирува, излезе и безшумно затвори вратата.

В приемната беше запалено осветлението, миришеше на ликьор и дим от пури. До писалището, подпрял глава, седеше още един офицер — с белезникава коса, розово лице, светли вежди и прасешки мигли. Той се протегна, припука стави и попита подполковника:

— Какво става?

— Иска чай. Ще разпоредя.

— Аа — изви албиносът и погледна през прозореца. — В Клин ли сме? Сядай, Мишел. Аз ще наредя за самовара. Малко да се поразмърдам. Хем да проверя да не са откъртили тия дяволи.

Той стана, подръпна мундира си и дрънчейки с шпорите, излезе в третото помещение на вагона чудо. Там подредбата беше съвсем обикновена: столове покрай стените, закачалки за горните дрехи, в ъгъла — маса с прибори и самовар. Двама мъжаги с еднакви вълнени костюми с жилетки и еднакво засукани (но единият с пясъчно руси, а другият с рижави) мустаци седяха неподвижно един срещу друг. Имаше и още двама, които спяха на сместени заедно столове.

Седналите скочиха прави при появата на албиноса, но офицерът долепи пръст до устните си — нека спят, — посочи самовара и прошепна:

— Чай за негово високопревъзходителство. Уф, че е задушно. Ще изляза да глътна въздух.

На площадката бяха застинали двама жандармеристи с карабини. Заради студа и двамата часови бяха с шинели, шапки и качулки.

— Свършва ли ви смяната? — попита офицерът, сложи си белите ръкавици и се загледа в бавно приближаващия перон.

— Току-що застъпваме, ваше благородие! — гракна старшият. — До Москва сме на пост.

— Тъй-тъй — албиносът бутна тежката врата и във вагона нахлу свеж вятър, мокър сняг, мирис на мазут. — Осем часът, а едвам се развиделява — въздъхна офицерът сякаш на себе си и слезе едно стъпало.

Влакът дори не беше спрял, още скърцаха и престъргваха спирачките, а двама души вече крачеха бързо към вагон-салона: единият нисък, с фенер в ръка, другият висок, слаб, с цилиндър и елегантна мушама с пелерина.

— Ето го специалния вагон! — викна първият (с фуражка на гаров надзирател).

Спътникът му се спря пред отворената врата и като придържаше цилиндъра си, попита офицера:

— Вие ли сте Модзалевски? Адютантът на негово в-високопревъзходителство?

За разлика от железопътния служител пелтекът не викаше, но спокойният му звучен глас с лекота заглуши воя на бурята.

— Не, аз съм началникът на охраната — отговори албиносът и се взря да види по-добре лицето на този денди.

Лицето му наистина беше интересно: тънко, строго, с поддържани черни мустачки, с решителна вертикална бръчка на челото.

— Аха, щабротмистър Фон З-Зейдлиц, отлично — кимна удовлетворен непознатият, който впрочем тутакси се представи: — Фандорин, чиновник за специални п-поръчения към негово сиятелство м-московския генерал-губернатор. Предполагам, че сте известени за мен.

— Да, господин статски съветник, получихме шифрована телеграма, че в Москва вие ще се погрижите за безопасността на Иван Фьодорович, но предполагах, че ще ни чакате на тамошната гара. Елате, качете се, че влиза сняг.

Статският съветник кимна за сбогом на служителя, леко изкачи стръмните стъпала и хлопна вратата. На площадката веднага настъпи кънтяща тишина.

— Вече сте на т-територията на Московска г-губерния — обясни чиновникът, свали цилиндъра си и изтръска снега от периферията. Имаше черна коса, но на слепоочията — въпреки младостта му — тя беше съвсем прошарена. — Тук започва моята, т-тъй да се каже, юрисдикция. В К-Клин престоят е поне два часа — докато разчистят снега. Ще успеем да уговорим всичко и да си разпределим задълженията. Но п-първо трябва да се видя с негово високопревъзходителство, да се п-представя и да предам с-спешно съобщение. Къде да се съблека?

— Заповядайте в караулното, там има закачалка.

Фон Зейдлиц въведе чиновника в първото помещение, където дежуреше цивилната охрана, а след като Фандорин си свали мушамата и хвърли на стола мокрия цилиндър, продължиха към приемната.

— Мишел, това е статски съветник Фандорин — обясни на подполковника началникът на охраната. — Онзи същият. Със спешно съобщение за Иван Фьодорович.

Мишел стана:

— Модзалевски, адютант на негово високопревъзходителство. Може ли да видя документите ви?

— Разбира се — чиновникът извади от джоба си сгънат лист, подаде го на адютанта.