Борис Акунин - Статски съветник

— Няма такъв, ваше високородие — смръщи вежди мустакатият, извърнал глава към положените тела на алеята. — Едно, две, три, четири, пет, гимназистът е шестият. Това са. Ей, дяволи, къде е седмият? Бяха седем души!

Князът вече не се кискаше. Той с обречен вид се огледа, стисна зъби и изстена:

— Изчезнал е! Точно по онзи канал. На ви сега победа! Аз пък вече дори съчиних донесението: нямаме загуби, Бойната група е изтребена до крак — хвана ръката на Фандорин и здраво я стисна. — Закъсахме, Ераст Петрович, закъсахме. Откъснали сме само опашката на гущера, а гущерът ни е избягал. Скоро ще е с нова, не му е за пръв път.

— И какво ще п-правим? — попита статският съветник. Сините му очи тревожно се взряха в тревожните черни очи на княза.

— Вие — нищо — вяло отвърна Глеб Георгиевич. Сега нямаше ликуващ вид, а посърнал и много уморен. — Вие запалете свещ в черквата, защото Господ днес ви прати чудо, и си починете. Сега и аз съм почти безпомощен, камо ли вие. Единствената ми надежда е, че агентите все някъде ще го спипат. В квартирата няма да се върне, да не е луд. Всички свърталища, обиталища и убежища, които са ни известни, ще бъдат под наблюдение. Хотелите също. Аз отивам да спя. Ако се случи нещо ново, ще ме събудят и аз ще ви уведомя. Но надали… — махна с ръка. — Утре сутринта ще му кроим кюляфа. За днес край, je passe 50 50 Пас съм (фр.). — Б.пр. .

Ераст Петрович не запали свещ, защото е суеверие, нито смяташе, че е заслужил почивка. Дългът го зовеше да иде при генерал-губернатора, пред когото по разни независещи от него причини не беше се мяркал от четири дни, и да му представи подробен отчет за ситуацията в диренето и разследването.

Немислимо беше обаче да се яви в резиденцията на негово сиятелство овалян в сняг, със съдрана яка и смачкан цилиндър, така че му се наложи да се прибере, но само за половин час. В единайсет и четвърт Фандорин с чист сюртук и безукорна риза с папийонка вече влизаше в приемната на негово високопревъзходителство.

В голямото помещение беше само секретарят на княза и статският съветник както винаги понечи да влезе направо, без предварително уведомление, но Инокентий Андреевич деликатно се покашля:

— Ераст Петрович, при негово сиятелство има посетителка.

Фандорин се приведе над бюрото и написа на лист:

Владимир Андреевич, готов съм да ви докладвам за днешната операция и всички предходни събития.

— Моля ви спешно да му я п-предадете — обърна се към очилатия чиновник, онзи с леко склонена глава пое бележката и хлътна в кабинета.

Фандорин зачака пред вратата, сигурен, че ще бъде приет незабавно, но секретарят се появи и без да му каже нищо, си седна на мястото си.

— Владимир Андреевич прочете ли я? — недоволно попита статският съветник.

— Не знам, но му прошепнах, че бележката е от вас.

Ераст Петрович кимна, нетърпеливо се разходи по дългия килим: веднъж, два пъти. Вратата не се отвори.

— Кой е при него? — не издържа Фандорин.

— Някаква дама. Млада и много красива — веднага заряза писането Инокентий Андреевич, самият той очевидно също заинтригуван. — Не зная името й, Фрол Григориевич я въведе.

— Ама и Ведишчев ли е вътре?

Не стана нужда секретарят да му отговаря, защото високата бяла врата леко скръцна и в приемната се появи самият Ведишчев.

— Фрол Григориевич, спешно трябва да се видя с негово сиятелство. По въпрос от изключително значение! — ядно каза Фандорин, но камердинерът на княза направи нещо странно: вдигна пръст до устните си, после със същия пръст му направи знак да го следва и енергично заситни по коридора с патравите си крака, обути в плъстени пантофи.

Статският съветник сви рамене и потегли подир стареца, а същевременно си помисли: може би не е чак толкова безпочвено недоволството на петербуржци, че московското началство вече е изкукуригало поради преклонната възраст.

Ведишчев отвори една след друга пет врати, на няколко пъти свърна надясно и наляво и най-накрая двамата се намериха в тясно коридорче, за което Фандорин знаеше, че води от кабинета на генерал-губернатора към вътрешните стаи.

Тук Фрол Григориевич се спря, пак вдигна пръст и леко побутна ниска вратичка. Тя се открехна безшумно и се оказа, че през пролуката чудесно се вижда какво става в кабинета.

Ераст Петрович зърна Долгорукой в гръб, а пред него на твърде близко разстояние някаква дама или госпожица. Всъщност на никакво разстояние, защото посетителката бе свряла лице в гърдите на негово сиятелство и иззад рамото със златен еполет се виждаше само темето й. В тишината се чуваха само хлипалия и жални подсмърчания.