Борис Акунин - Статски съветник

Вече минаваше девет, но Пожарски закъсняваше. Явно чакаше да се върне най-младият, който се правеше на гимназист.

Ето го. Задава се, свирукайки, по алеята, сяда на една ръка разстояние от Ераст Петрович, точно до продънената пряспа, и жадно си пъха шепа сняг в устата. Гледай ти, каза си статският съветник, още е съвсем дете, а вече е научен да убива. За разлика от фалшивия генерал гимназистът беше съвсем убедителен на вид. Сигурно той е Червенушката.

Появи се Пожарски и играчите на обръч се запътиха към центъра на градината. Ераст Петрович вътрешно се стегна.

Князът викна, че предлага на нихилистите да се предадат, и Фандорин скочи като изстрелян, леко подхвана за яката „гимназиста“ и се метна с него в спасителната пряспа. Момче е още, рано му е да умира.

Снегът пое меко статския съветник, но го спусна съвсем на плитко, нямаше и лакът дълбочина. Червенушката падна върху него и взе да се дърпа, но малко трудничко би могъл да се измъкне от здравите ръце на Ераст Петрович.

От всички страни затрещяха изстрели. Фандорин знаеше, че стрелците от Крилатия отряд, подсилени с копоите на Милников, стрелят от назъбената манастирска стена, от околните покриви, и няма да прекратят огъня, докато в градината шава нещо живо.

Къде е обещаната яма?

Ераст Петрович леко притисна през гърлото младия терорист, за да не рита, и веднъж, втори път, трети път удари с юмрук в снега — ако отдолу има фурнирна плоскост, би трябвало да изпружинира, но не, твърдта си оставаше твърд.

„Гимназистът“ не се мъчеше вече да се освободи, само от време на време се разтърсваше като от електрически ток, макар че Фандорин не го беше притиснал силно — само колкото за десетина минути пълен покой.

На няколко пъти в снега съвсем близо до тях със злобен съсък се забиваха куршуми. Ераст Петрович бъхтеше все по-яростно опърничавия фурнир и дори се опита да подскочи, доколкото му беше възможно в легнало положение и притиснат от пленника си. Не, ямата не пожела да се отвори — дали защото плоскостта се е вледенила през нощта, или поради някаква друга причина.

А престрелката постепенно стихна и скоро секна.

По алеята се чуха гласове:

— Край с този. На решето е.

— И с този. Както е обезобразен, и майка му няма да го познае.

Неблагоразумно беше да се подава от пряспата — веднага ще го надупчат с десетина куршума, затова Ераст Петрович извика, без да се надига:

— Господа, аз съм Фандорин, не стреляйте! — чак след това отмести кротналия се Червенушка и се надигна — сигурно същински снежен човек.

Градината беше пълна с цивилни. Вероятно бяха поне петдесетина, а извън оградата се виждаха още.

— Всичко е леш, ваше високородие — каза един от „крилатите“ — с посивели мустаци, но младолик. — Не остана никой за арестуване.

— Има един жив — отговори Ераст Петрович и си отръска снега. — В-вземете го и го сложете на пейката.

Агентите повдигнаха „гимназиста“, но веднага го оставиха на снега.

— Ами, жив — поне на десет места е надупчен — измърмори сивият мустак.

И наистина, лицето на малкия, макар и още румено, беше явно и недвусмислено мъртво. Снегът на шинела му на няколко места беше почервенял от кръв, а на челото му, малко под линията на косата, чернееше дупка. Значи затова така подскачаше.

Ераст Петрович гледаше смутен безжизненото тяло, което го беше предпазило от куршумите, така че дори не забеляза как отзад дотича Пожарски.

— Жив ли сте? Слава Богу! — викна той и го прегърна през раменете. — Бях се отчаял! Защо, за Бога, скочихте в лявата пряспа? Сто пъти ви казах: в дясната, скачате в дясната! Истинско чудо е, че не отнесохте някой куршум!

— Ето я дясната! — възмути се статският съветник, който се сети как напразно се опитваше да пробие пряспата в легнало положение. — В нея скочих!

Князът замига на парцали, погледна Фандорин, пейката, пряспата, после пак Фандорин и неуверено кимна.

— Ами да, естествено. Аз не съм сядал на пейката, гледах я оттук. Ето я пряспата, вдясно от пейката. Ако пък седиш, наистина е вляво… О, Божичко! Две умни глави… Велики стратези… — и полицейският заместник-директор се преви в пристъп на неудържим задушаващ смях, дължащ се отчасти и на преминалото нервно напрежение, разбира се.

Ераст Петрович се усмихна, защото кикотът на Глеб Георгиевич беше заразителен, но в полезрението му отново попадна слабата фигурка с гимназиален шинел и той си възвърна сериозността.

— Къде е Грин? — попита статският съветник. — Той седеше ей там, маскиран като генерал в оставка.