Борис Акунин - Статски съветник

Горе кипеше битка, а той, стоманеният човек, киснеше в някаква дупка!

Грин подскочи, докосна с пръсти краищата на ямата, но нямаше за какво да се хване. Освен това откри, че при пропадането е изпуснал револвера, а да го търси в тази снежна каша му се стори твърде продължителна и може би напразна работа.

Няма значение, само да се измъкне.

Той започна бясно да утъпква снега с ръце, крака и дори със задник. Изведнъж пукотевицата секна.

От тази тишина Грин за първи път от години изпита страх. А си беше мислил, че никога вече няма да усети това напрегнато тревожно чувство, от което му се сви сърцето.

Това ли ще е краят? Толкова скоро?

Качи се на утъпкания сняг и подаде глава от ямата, но веднага се сниши. Към оградата в гъста верига прииждаха цивилни с димящи карабини и револвери в ръце.

Дори не можеше да се застреля — нямаше с какво. Стой сега като вълк в капан и чакай да те измъкнат за врата.

Клекна и трескаво заопипва в снега. Само да го намери, само да го намери! Сега не можеше да си представи по-голямо щастие.

Безполезно. Револверът сигурно е някъде чак на дъното.

Грин се извърна и внезапно видя черна дупка, която отиваше някъде встрани. Без да му мисли, се пъхна в нея и разбра, че това е подземен проход: тесен, малко над човешки бой, вътре миришеше на замръзнала пръст.

Нямаше за кога да се чуди.

И той се затича в тъмното, удряйки рамене в стените на прохода.

Съвсем скоро, след петдесетина крачки, отпред просветля. Грин се втурна по-бързо и изведнъж се озова в изрита траншея. Тя беше обградена с дъски, горе се виждаше каменната стена на къща и табела „Мьобиус и синове. Колониални стоки“.

И той се сети: в пресечката, която водеше към градината, имаше някакъв канал, над него набързо сковано ограждение. Значи това било.

Измъкна се от ямата. Пресечката беше безлюдна, но откъм градината се чуваше тътнеж на множество гласове.

Притисна се до стената на къщата и надникна.

Цивилните мъкнеха телата и ги събираха заедно. Грин видя как двама копои влачат за краката някакъв полицай и отначало не разбра кой е, защото пешовете на шинела се бяха подвили и закриваха лицето на убития. Изпод ревера му изпадна дебела книга с позната корица. „Граф Монте Кристо“. Емеля си я беше взел — да не би да не се върнат после в квартирата и да не може да разбере успява ли графът да отмъсти на вероломниците, или не.

— Какво става, а? — чу уплашен глас.

Откъм входа надничаше чистачът с бяла престилка и метален знак.

Погледна заснежения човек със застинали очи и виновно заобяснява:

— Свил съм се тука, не се подавам, както ми наредиха. Кои сте подгонили? Хитровските разбойници? Или бомбаджиите?

— Бомбаджиите — отговори Грин и бързо се измъкна от пресечката.

Разполагаше със съвсем малко време.

— Изчезваме — каза на Иглата веднага щом му отвори. — Бързо.

Тя пребледня, но не попита нищо — веднага отиде да се обуе.

Грин взе два револвера, патрони, кутията с взривната смес и няколко детонатора. Наложи се да зареже готовите консервни корпуси.

Чак когато излязоха навън и благополучно свиха зад ъгъла, разбраха, че къщата не е завардена. Явно полицията е била сигурна, че БГ сама ще им падне в капана и се е въздържала от външно наблюдение, та някак случайно да не се издаде.

— Накъде? — попита Грин. — В хотел не може. Ще ни издирват.

Иглата се поколеба и каза:

— У нас. Само че… Ще видиш.

На файтонджията каза да кара към „Пречистенка“, къщата на граф Добрински.

Докато пътуваха, Грин тихо й разказа какво се беше случило в Брюсовската градина. Лицето на Иглата остана безизразно, но по бузите й потекоха сълзи.

Шейната спря пред старовремски чугунени порти, украсени с корона. Зад оградата се виждаше двор и голям триетажен дворец, някога вероятно бляскав и пищен, а сега с напукани стени и явно занемарен.

— Там никой не живее, вратите са залостени — взе да обяснява Иглата, сякаш се оправдаваше. — Като умря баща ми, освободих всички слуги. Но не мога да го продам. Баща ми завеща този дом на сина ми. Ако имам син някой ден. Ако не, след смъртта ми — на управата на орден „Свети Георгий“.

Значи вярно се говореше за годеницата на Фокусника, че е графска дъщеря, разсеяно си помисли Грин, защото в ума му малко по малко се завъртя мисълта за най-важното.

Иглата го поведе покрай залостената порта, покрай оградата към малка пристройка с горен полуетаж и вход направо откъм улицата.

— Тук някога живееше семейният ни лекар — обясни Иглата. — А сега аз. Сама.