Борис Акунин - Статски съветник

— Планът е добър. И рискът е съвсем премерен.

Фандорин бе обзет сега от много по-силни чувства, нежели страх. Утрешната операция с риска и престрелката — всичко това бяха глупости в сравнение с тежестта, която му се стовари: нахлуването на терористите не другаде, а точно в шеста къпалня, можеше да има само едно обяснение…

— Имам предложение — каза князът и изтегли от джоба на жилетката часовника си за ланеца. — Вече е късно, но вие, предполагам, сте се наспали, а аз никога не мога да спя преди сериозна акция. Нерви. Хайде да посетим милата ни отшелничка. Ще ви я покажа на светло. Гарантирам ви грандиозен ефект.

Статският съветник стисна зъби. Чак сега, след тези думи, произнесени, както му се стори, с престорена небрежност, пелената окончателно падна от очите на наивния Ераст Петрович.

Господи! Как може да си тъй жесток, Господи!

Ето защо били мракът и воалът, ето защо било шептенето!

И поведението на Пожарски съвсем му се проясни. Защо честолюбецът ще чака колегата да се свести? Можел е да измисли друг план без участието на московския чиновник. И не би се наложило да споделя лаврите си с него.

То пък все едно ще се наложи — Фандорин няма и да помирише лаври.

Пожарски не е просто кариерист. Не му стига само служебен успех, трябва му сигурност в победата над всички и всичко. Той вечно трябва да е пръв. А сега му е паднала превъзходната възможност да стъпче, да унищожи човека, когото нямаше как да не възприема като истински съперник.

Не можеше да му се сърди. Освен за прекалената жестокост, но явно тя си му беше в характера.

Статският съветник стана и с чувство за обреченост се подготви да изпие до дъно чашата на унижението.

— Добре, да вървим.

Вратата на арбатската къща сама се отвори пред тях. Един господин като сянка, съвсем подобен на онзи, който седеше до леглото в хотела, леко се поклони и докладва:

— Седи в кабинета. Заключих вратата. Един път я водих до клозета. Два пъти помоли за вода. Нищо друго.

— Ясно, Коржиков. Прибери се в хотела. Наспи се. Тук ще се оправим сами с негово високородие — и заговорнически смигна на Ераст Петрович, което породи у последния секундно, но много силно желание да хване гадината с две ръце за врата и да му прекърши прешлените, които свързват душата с тялото. — Сега отново ще ви запозная с прочутата покорителка на сърца, ненадминатата актриса и загадъчна красавица — засмя се злобно Пожарски и се заизкачва пръв по стълбата.

Отвори с ключ познатата врата, престъпи прага и запали газената лампа. Стаята се изпълни с леко трепкаща светлина.

— Какво има, мадмоазел, няма ли поне да се обърнете? — присмехулно се обърна той към домакинята, която Фандорин от коридора още не виждаше. — Аа! — ревна внезапно князът. — Коржиков, говедо такова, ще те съдя!

Той се втурна в кабинета и статският съветник видя крехката женска фигура, застинала неподвижно с лице към прозореца. Главата й меланхолично бе склонена встрани, но жената само на пръв поглед бе замряла неподвижно. Още от втория поглед личеше, че леко се полюшва, а и краката й са малко над пода.

— Есфир — безсилно прошепна Ераст Петрович. — Господи…

Князът извади нож от джоба си, клъцна въжето и трупът тежко се свлече на пода. Размаха ръце с безжизнената грация на парцалена кукла, удари чело в паркета и сега вече наистина се вцепени съвсем неподвижно.

— Да му се не види — приклекна до тялото Пожарски и съкрушен изцъка. — Изчерпа се откъм полза, но все пак жалко. Беше изключителна личност. Пък и ми се щеше да ви позабавлявам. Но какво да се прави, ще се порадвате на вече повехнала красота — той хвана покойницата за раменете и я обърна по гръб.

Ераст Петрович неволно зажумя, но се засрами от собствената си слабост и се насили да отвори очи.

За да види нещо, от което пак зажумя — този път от изненада. А после смешно премига.

За първи път виждаше жената, паднала на пода — веднъж съзрял такова лице, човек не можеше да го забрави. Едната му половина беше съвсем нормална и дори сравнително миловидна, но от другата страна чертите бяха изкривени и сплескани, така че окото стоеше почти вертикално, а скулата се беше изметнала към ухото.

Пожарски се разсмя, изключително доволен от произведения ефект:

— Сладка е, нали? Родилна травма. От форцепс. Сега разбирате ли поведението на мадмоазел Диана? Как да се отнася към мъжете, щом на дневна светлина всички са се ужасявали от нея? Само с омраза. Затова й е харесвало да живее в този омагьосан замък, в това царство на мрака и тишината. Тук тя не е била нещастен урод, а най-фантастичната красавица, която може да роди мъжкото въображение. Брр — потръпна Глеб Георгиевич, взрян в страшилището, и се оплака: — Вие сте си добре, ами какво да кажа аз, дето вчера половин ден си прекарах в наслади с това чудовище — цял настръхвам.