Борис Акунин - Статски съветник

— Шварц, къде е тоя? Все едно потъна вдън земя.

— Ето го! — викна друг глас, млад и звънлив. — Забил се е в снежна пряспа. Доста далече е прелетял.

Чак сега зашеметеният Фандорин разбра, че не е умрял и не е ослепял, а наистина е паднал по лице в дълбока пряспа. Очите, устата и дори носът му са в снега, затова не може да диша.

— Да си вървим — решиха горе. — И да не е пукнал, целият се е потрошил.

И в небесата стана тихо.

Дори да се е потрошил, не е целият — статският съветник го разбра, когато успя да се надигне първо на четири крака, после в цял ръст. Дали изкусността на „невидимите“ го беше спасила, дали Буда Амида, кой знае — може би най-вече случилата се тук снежна пряспа.

Той прекоси двора, олюлявайки се, и през някакъв от входовете излезе на „Звонарни переулок“ — право в ръцете на един полицай.

— Божке, ептен се подлудиха тия о̀ра! — ахна онзи, като видя голия мъж, целия в сняг. — Гърмят с пушкалата, голи се къпят в снега! Е, господинчо, тази нощ ще я прекараш в участъка.

Ераст Петрович пак се олюля, вкопчен в реверите на коравия вледенен шинел, и бавно се свлече.

Преместването в ново жилище стана проблематично — полицейски шпиони вършееха из цяла Москва и да се търси помощ от симпатизантите стана опасно. Върви разбери кой от тях е под наблюдение.

Решиха да останат на „Воронцово поле“, още повече че им хрумна и друго. Щом ТГ е толкова наясно с плановете на жандармеристите, защо да затрудняват връзката му с групата? Който и да е този тайнствен кореспондент, каквито и да са целите му, със сигурност е съюзник, наистина безценен съюзник.

Вечерната акция в Петросовската баня протече под всякаква критика. Първо, загубиха Гвоздея, убит на място от полицейския заместник-директор. Този свръхестествено бърз господин пак им се измъкна, макар че Грин лично оглави преследването. Със статския съветник Фандорин също не бяха изпипали нещата. Емеля, Шварц и Нобел е трябвало да слязат в двора и да го довършат. Дълбокият сняг може да е смекчил удара. Съвсем възможно е чиновникът за специални поръчения да се е отървал с леки неприятности от рода на счупени крака и увредени бъбреци.

Още снощи, когато Бойната група, попълнена с проверените в екса московчани, се подготвяше за акцията в Петросовската баня, Иглата им донесе съставките от Аронзон и детонаторите. Затова днес Грин се захвана с арсенала — превърна кабинета в лаборатория. От газената лампа направи горелка за топене на парафин, с мелничката за кафе смля пикриновата киселина, за колба използва съдинка за олио, а самоварът свърши работа като дестилатор. Червенушката подготвяше кутиите и ги пълнеше с винтчета.

Останалите си почиваха. Емеля още четеше „Монте Кристо“ и само от време на време надничаше в кабинета, за да сподели емоции от прочетеното. Новаците — Марат, Бобъра, Шварц и Нобел — не можеха да са от полза. Те се настаниха в кухнята да пляскат карти. Играеха само на чукване по челото, но хазартно — с шум, смях, викове. Няма нищо. Млади момчета, весели, нека се позабавляват.

Подготовката на взривната смес искаше търпелива многочасова работа с пълна концентрация на вниманието. Едно погрешно движение — и квартирата ще хвръкне във въздуха с все тавана и покрива.

Към два-три следобед, когато бяха наполовина готови, иззвъня телефонът.

Грин притисна слушалката до ухото си и изчака.

Иглата.

— Доцентът е болен — угрижено рече тя. — Много странно. Като се прибрах от вас, за всеки случай погледнах прозорците му с бинокъл — да не би химическата му благотворителност да не е останала незабелязана. Гледам — щорите пуснати. Ало — изведнъж се обезпокои от мълчанието. — Вие ли сте, господин Сиверс?

— Да — отговори той спокойно: пуснатите щори означаваха „провал“. — Сутринта ли? И не съобщихте?

— Защо? Ако е задържан, все едно нищо не може да помогне. Само ще се влоши положението.

— А сега защо съобщавате?

— Преди пет минути едната щора леко се вдигна — възкликна Иглата. — Веднага се обадих и потърсих професор Брант, както е уговорката. Аронзон каза: „Имате грешка, тук е друг телефонен номер.“ И пак повтори, все едно молеше да побързаме. Гласът му жалък, разтреперан.

Уговорената фраза означаваше, че Иглата трябва да отиде. Какво може да се е случило с Аронзон?

— Аз ще отида — реши той. — Да проверя.

— Не, не бива. За вас е голям риск. Няма и нужда. Какво толкова може да му се случи, а вас трябва да опазим. Аз отивам на „Остоженка“, после ще дойда.