Борис Акунин - Статски съветник

— Ами тези? — посочи труповете той.

— Аз сам.

Когато останаха двамата с Иглата, се зае с лицето й.

Донесе от банята (там беше гадно — навсякъде кръв и повръщано) шишенце спирт, памук.

Проми й раните, намаза синината.

Иглата седеше, отметнала глава назад. Очите й бяха затворени. Когато Грин леко й отвори устните, тя послушно отвори уста. Той внимателно опипа зъбите й, бели и равни. Предният десен се клатеше, но съвсем леко. Ще се оправи.

Наложи се да доразкопчае роклята, и без това разкъсана. Под ключицата й видя синина. Леко натисна костта с обтегната тънка, нежна кожа. Здрава е.

Иглата изведнъж отвори очи. Погледът й изотдолу беше изненадан и дори уплашен. Грин, кой знае защо, усети бучка в гърлото си, дори забрави да си махне пръстите от разголените й гърди.

— Имате охлузено — каза тихо Иглата.

Той механично прикри одраната си буза, спомен за глупавата акция в банята.

— Аз пък съм пребита. Неприятна гледка, нали? И без това съм грозна. Защо ме гледате така?

Грин виновно мигна, но не отмести очи. Тя сега не му се струваше грозна, макар че скулата й все повече посиняваше. Странно, че това лице по-рано му изглеждаше мъртво, съсухрено. То беше пълно с живот и чувство и за цвета й беше сгрешил: не студен сив, а топъл, с тюркоазен блясък. Тюркоазени се оказаха очите й, в които той откри нещо застрашително — способността да измъкват от душата му към повърхността забравения, отдавна избледнял лазур.

Усети парене в пръстите си, все още притиснати в кожата й. Понечи да ги дръпне, но не можа. А Иглата захлупи ръката му със своята. От този допир и двамата потръпнаха.

— Невъзможно… Дала съм си клетва… Това е ненужно… Сега, сега ще мине… — несвързано заломоти тя.

— Да, ненужно. Съвсем — пламенно се съгласи той.

Поривисто се приведе, докосна подутите й устни, с език усети вкуса на кръвта й…

Преди да си тръгнат, спряха на прага, за да запомнят странното място, където стана нещо, което Грин не смееше да назове.

Прекатурен стол. Прегънат край на килима. Три окървавени тела. Остра миризма на газ и съвсем лека на барут.

Иглата се обади неочаквано. И каза нещо, от което Грин се сепна.

— Ако имаме дете… Какво ли ще бъде след всичко това!

Грин запали клечка и я хвърли на пода. Весело пламъче се плъзна като синьо змийче през хола…

Беше нощ. Тишина.

Всички освен Емеля, който шумолеше със страниците в кабинета, спяха.

Грин седеше в спалнята до леглото, гледаше Иглата. Тя дишаше равномерно и дълбоко, от време на време се усмихваше на нещо в съня си.

Не можеше да стане — тя го държеше здраво за ръката.

Седя така час и десет минути. Четири хиляди двеста и седемнайсет удара на сърцето.

След всичко, което се беше случило, не можеше да я пусне да си отиде. Грин доведе Иглата в конспиративната квартира. Тя мълча цялата вечер, не взе участие в разговорите, на лицето й грееше необичайна за нея мека усмивка. Досега, до днес, изобщо не я беше виждал да се усмихва.

После решиха да си лягат. Момчетата се разположиха на пода в хола, отстъпиха спалнята на жената. Грин каза, че има да си довърши работата по взривната смес.

Надникна при Иглата. Тя го хвана за ръка. Дълго лежа и го гледа. Мълчаха.

Когато заговори, каза само няколко думи, и пак неочаквани.

— С теб сме като два жирафа — и тихо се разсмя.

— Защо жирафи? — сви вежди Грин, нищо не разбра.

— Като дете видях картинка в една книжка. Два жирафа. Смешни, дълги. Стоят, кръстосали шии, изглеждат съвсем безпомощни и все едно не знаят какво да правят оттук нататък.

Иглата затвори очи и заспа, а Грин си мислеше за думите й.

Когато пръстите й трепнаха и се отпуснаха, той безшумно стана и излезе от спалнята. Наистина трябваше да приключи с взривната смес.

Мина по коридора и случайно погледна към антрето. Замря.

Пак бял плик. Под пощенския процеп на вратата.

В писмото пишеше:

Лошо. Изпуснахте и двамата. Но имате шанс да поправите грешката. Утре Пожарски и Фандорин пак имат конспиративна среща. В Брюсовската градина в девет сутринта.

Грин усети, че се усмихва. Още по-странна беше мисълта, която му хрумна.

Все пак има бог. Името му е ТГ, той е съюзник на революцията и има пишеща машина „ремингтън №5“.

Това май се нарича „шега“?

Нещо се променяше и вътре в него, и в околния свят. Кой знае дали за хубаво или за лошо.

Когато дойде на себе си, Ераст Петрович видя бяло пространство с ярка жълта топка в средата и отначало не съобрази, че това е таванът и електрическа лампа с глобус. Леко извъртя глава (при което откри, че главата му се намира върху възглавница, а самият той лежи в легло) и срещна погледа на някакъв господин, който седеше до него и го гледаше с извънредно внимание. Този човек му се стори смътно познат, но откъде — не можа да си спомни в момента, още повече че външността на седящия беше повече от безинтересна: дребни черти, косата сресана на път, скромно сиво сако.