Борис Акунин - Статски съветник

— Добре.

Той се върна в импровизираната лаборатория, но не можа да се съсредоточи, пречеше му нарастващата тревога.

Странна история: първо знак за провал, после спешно повикване. Не трябваше да праща Иглата. Грешка.

— Излизам — каза той на Червенушката и стана. — Имам работа. Емеля остава старши тук. Сместа да не се пипа.

— Може ли и аз да дойда? — подскочи Червенушката. — Емеля си чете, ония шляпат карти, аз какво да правя? Подготвих всички кутии. Скучно ми е.

Грин си помисли и реши: добре. Ако има нещо, поне ще предупреди другарите.

— Щом искаш, да тръгваме.

Откъм улицата всичко изглеждаше чисто.

Първо минаха с файтон и огледаха прозорците. Нищо съмнително. Едната щора е пусната.

После се разделиха и тръгнаха пеша по „Остоженка“. Нямаше нито скучаещи метачи, нито любопитни продавачи на гореща медовина, нито „случайни“ минувачи.

Определено къщата не беше под наблюдение.

Грин се поуспокои и прати Червенушката в бръснарницата точно срещу входа на Аронзон — да си бръсне мъха по бузите. Нареди му да седне до прозореца и да гледа щорите. Ако и втората се вдигне, да се качва. Ако до десетина минути си останат както са, значи в квартирата дебне засада. Тогава да изчезва незабавно.

При вратата с медна табелка: „ХОНОРУВАН ДОЦЕНТ, СЕМЬОН ЛВОВИЧ АРОНЗОН“ спря и се ослуша.

Дълго стоя, защото отвътре се носеха странни шумове. Тих вой, сякаш имаше затворено куче. По едно време кратък пронизителен вик с непонятен смисъл: все едно някой се канеше да изкрещи с цяло гърло, пък се задави.

Защо някой ще се дави от вик, а и Аронзон нямаше куче, затова Грин извади револвера и звънна с камбанката. Огледа стените — дебели, здрави. Ако се стреля на стълбите, ще се чуе, разбира се, но вътре в жилището — едва ли.

Бързи крачки по коридора. На двама мъже.

Издрънча веригата, вратата леко се открехна и Грин рязко удари с ръкохватката точно между две лъскави очи.

Бутна вратата с всичка сила, прескочи падналия (забеляза само, че е с бяла риза с навити ръкави), видя още един, който отскочи назад. Хвана го за гърлото да не вика и яко му шибна темето в стената. Задържа омекналото тяло, остави го леко да се приземи.

Познато лице, беше виждал някъде тези засукани рижи мустаци, това вълнено сако.

— Какво става? — чу се глас от вътрешността на жилището. — Хванахте ли го? Домъкнете го насам.

— Тъй вярно! — ревна Грин и се втурна по коридора в посока на гласа — направо и вдясно в хола.

Третия, с розово лице и бяла коса, позна веднага, покрай него си спомни и първите двама. Щабротмистър Зейдлиц, началник-охраната на генерал Храпов, и двама от хората му. Беше ги видял във вагона в Клин.

В стаята трябваше да огледа някои неща, но сега нямаше време, защото, щом видя непознатия с револвер в ръка, жандармеристът (не в униформа, както онзи път, а в пясъчен костюм с жилетка) се озъби и бръкна под сакото. Грин стреля веднъж, прицелен в главата му, та да е чиста работа, но не улучи съвсем точно. Зейдлиц се хвана за разкъсаното от куршума гърло, забълбука и се свлече на пода. Белезникавите очи гледаха с омраза. Беше го познал.

Грин реши да не стреля втори път. Защо да рискува напразно? Отиде до ранения и му продъни слепоочието с дръжката на револвера.

Едва сега си позволи да погледне Аронзон и Иглата. Тя беше вързана за стол. Роклята разкъсана на гърдите й, вижда се бялата кожа и тъмната падинка. Устата й затъкната, устните разкървавени, под окото се издува цицина. Доцентът изглеждаше по-отчайващо. Седеше до масата, захлупил лице в ръцете си, ритмично се поклащаше и виеше тихо и непрестанно.

— Момент — каза Грин и се втурна обратно в антрето. Замаяните агенти всеки момент можеше да се свестят.

Първо довърши онзи, дето беше паднал по гръб. После се обърна към другия, който мигаше несмислено, подпрян на стената. Замахна, чу се спукване на кост. И край.

Пак на бегом стигна до прозореца, за да даде сигнал на Червеношийката, а и в хола да стане малко по-светло.

Остави Аронзон — явно безполезен в момента.

Развърза Иглата, махна парцала от устата й, попи леко с кърпа кървящите й устни.

— Простете ми — беше първото, което каза тя. — Простете ми. За малко да ви погубя. Винаги съм мислила, че няма да им се дам жива, но като ме хванаха и ме помъкнаха, сякаш се вцепених. Имах възможност, когато ме сложиха на стола. Можех да извадя фуркета и да се пронижа. Хиляди пъти съм си го представяла. Не стана… — тя внезапно изхлипа и сълза се стече през посинялата й скула.