Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

Настроението в стаята се вкисна от аргумента. След няколко минути мрачно размишляване старият джентълмен бавно се изправи отново на крака.

— Приятели — започна той — нека не се отчайваме! Може би магьосниците са прекалено опасни, за да се борим с тях, но поне можем да се противопоставим на пропагандата им. Днес излезе нов брой на Истински военни истории . Отхвърляйте го! Кажете на приятелите си за лъжите в него!

В този момент заговори Джордж Фокс.

— Мисля, че си малко суров за това. — Той повиши глас, за да надвика общото недоверчиво мърморене. — Да. Свикнах да събирам колкото се може повече броеве на Истински военни истории .

— О, засрамете се, господин Фокс — рече старата дама с треперещ глас.

— Не, горд съм да го призная — продължи той. — И ако някои от вас посетят тоалетните по-късно, ще намерят предостатъчно доказателства за стойността на тези памфлети. Те попиват изключително добре. — Всички се разсмяха. Придържайки се с гръб към младия рус мъж, Кити пристъпи напред с каничката, за да напълни няколко чаши.

— Е, времето си върви — каза възрастният джентълмен — и ние трябва да се разделим. Но преди това, според традицията, ще положим обичайната си клетва. — Той седна.

Джордж Фокс се пресегна под бара и измъкна голяма чаша, стара и очукана, с две полегати плочки за домино на капака. Бе направена от чисто сребро. Взе една тъмна бутилка от рафта и, махайки капака, наля обилно портвайн в чашата. Кити взе чашата с две ръце и я занесе на стария джентълмен.

— Ще пием подред — каза той. — Дано доживеем да видим деня, когато отново ще бъде възстановен Парламентът на обикновените хора. Дано той подкрепя правата на всеки мъж и жена — да обсъжда, да разисква и да се разграничава от политиката на нашите управници, да ги държи отговорни за действията им. — Със съответното уважение той вдигна чашата и отпи преди да я подаде на съседа си отляво.

Този ритуал представляваше връхната точка на тези срещи в „Жабата“. След обсъжданията, които никога не стигаха до някакво заключение, той предлагаше утехата на нещо стабилно и познато. Сребърната чаша бавно обикаляше от човек на човек, от маса на маса. Всеки изчакваше пристигането й, и старите посетители, и новодошлите, с изключение на старата дама, която се приготвяше да си тръгва. Джордж излезе пред бара и заедно със Сам, бармана, започна да разчиства чашите от масите край вратата. Кити се движеше с чашата и я подаваше между масите при поискване. Държеше лицето си извърнато от Ник Дрю доколкото можеше.

— Трябва ли още портвайн, Клара? — извика Джордж. — Мери, ей там, отпи огромна глътка, видях я.

Кити взе чашата и погледна.

— Не. Има още много.

— Много добре. Скъпа госпожо, нали не ни напускате?

Старата жена се усмихна.

— Трябва да тръгвам, скъпи. При всички тези безредици по улиците, не искам да закъснявам.

— Да, разбира се. Клара, дай на тази дама чашата, за да може да отпие преди да си тръгне.

— Веднага, Джордж.

— О, това не е необходимо, скъпи. Другия път ще пия двойно. — Това породи смях и одобрителни възгласи. Един или двама мъже станаха, за да позволят на старата жена да се провре.

Кити я последва.

— Заповядайте, мадам, има още много.

— Не, не, наистина трябва да тръгвам, благодаря. Много е късно.

— Мадам, изпуснахте си шала.

— Не, не. Не мога да чакам. Извинете ме, моля…

— Внимавай, скъпа! Гледай къде вървиш…

— Извинете ме, извинете ме…

С каменно лице и очи тъмни и празни като празните дупки на маска, старата жена се движеше бързо през стаята, като постоянно обръщаше глава назад, за да погледне към Кити, която бързо напредваше след нея. Кити държеше сребърната чаша протегната — в началото почтително, сякаш даваше подарък. После изведнъж я размаха напред-назад като някакво острие. Близостта на среброто явно притесняваше старата дама и тя се отдръпна. Джордж постави внимателно купчината чаши на една странична маса и пъхна ръка в джоба си. Сам отвори един шкаф на стената и бръкна вътре. Хората от компанията останаха по местата си с изражения на нещо средно между забавление и несигурност.

— Вратата, Сам — каза Джордж Фокс.

Старата жена се втурна напред. Сам се обърна с лице към нея, преграждайки вратата; държеше къс, тъмен прът в ръка.

— Чакайте, лейди — рече умерено. — Правилата са си правила. Трябва да отпиете от чашата преди да тръгнете. Това си е един вид проверка. — Направи притеснен жест и я погледна печално. — Съжалявам.