Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

— Здравей, Кити — рече. — Все още енергична както винаги, доколкото виждам.

Изражението на Кити не се промени.

— Ник.

Младият мъж приглади назад косата си и започна да закопчава сакото си.

— Не се тревожи — каза той. — Ще забравя, че съм те виждал. Нов живот и всичко останало. — Огледа се из останките от стаята. — Освен ако не искаш да се присъединиш към Съюза на обикновените хора, естествено. Можем да използваме човек като теб. Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Щастлива съм и тук.

Той кимна.

— Добре. Ами тогава, сбогом. И… късмет.

— Сбогом, Ник. — Тя затвори вратата след него.

Джордж Фокс се бе привел над тялото на Сам. Бели като платно ужасени лица надничаха откъм кухнята. Кити облегна гръб на вратата и затвори очи. Само един демон — един шпионин — бе направил всичко това. В Лондон имаше стотици такива. В същото време идната седмица хората щяха да се върнат в „Жабата“, да разговарят, да обсъждат и да не предприемат нищо. Междувременно, всеки ден из цял Лондон за кратко се надигаха протестиращи гласове. После бързо и безмилостно бяха премахвани. Демонстрациите бяха безполезни. Говоренето беше безполезно. Трябваше да има друг начин.

Може би имаше. Беше време да изпълни плана си.

Нощта бе паднала над имението на министър-председателя в Ричмънд. На западните поляни бяха изградени множество високи колони. По върховете им горяха цветни огънчета от дяволчета и осветяваха гледката със странно сияние. Тук-там във весели одежди на жар-птици и саламандри се носеха прислужници и предлагаха освежаващи напитки и сандвичи. Откъм черната стена на дърветата отвъд езерото долиташе музика. Невидими музиканти свиреха сладка павана 61 61 Музиката към вид танц от XVI в. — Бел.прев. . Звуците се носеха нежно над гласовете на гостите.

Великите хора на Империята се шляеха из градината, говореха си тихо и равнодушно, гледаха си часовниците. Носеха официални рокли и костюми. Чертите им бяха скрити зад пищни маски, изобразяващи животни, птици и демони. Тези партита бяха сред многото екстравагантности на господин Девъро и бяха станали доста чести през периода на войната.

Джон Мандрейк се бе облегнал на една колона и наблюдаваше минаващите гости. Маската му бе изработена от люспи лунен камък, хитро съединени така, че да наподобяват главата на гущер албинос. Без съмнение изкусно творение, чудесен предмет, но все пак не беше много удобен. Откри, че му е трудно да вижда и на два пъти стъпи в цветните лехи. Въздъхна. Все още нямаше вести от Бартимеус… Очакваше досега да е научил нещо .

Една малка групичка мина покрай него — паун, заобиколен от два любезни женски риса и умилкваща се горска нимфа. По корема на пауна и надутото перчене разпозна господин Колинс. Жените вероятно бяха нисши магьосници от неговия отдел, жадни за издигане. Мандрейк се намръщи. Колинс и останалите не бяха пропуснали да го разкритикуват, когато бе повдигнал въпроса с Жезъла пред Съвета. Бе прекарал останалата част от срещата в понасяне на десетки иронични намеци, както и ледените погледи на Девъро. Нямаше спор, предложението му бе необмислено, глупава грешка за един политик.

По дяволите политиката! Събранието го задушаваше — чувстваше се като муха, хваната в задушаваща мрежа. Целият му живот бе преминал в задоволяване исканията на Девъро, в отблъскване на съперниците му. Пълна загуба на време. Имаше необходимост от някой , който да стабилизира Империята преди да е станало твърде късно. Някой трябваше да се изправи срещу другите и да използва Жезъла.

Преди да напусне Уайтхол, Мандрейк бе слязъл в трезора под Залата на статуите. Не беше ходил там от години. Сега, когато застана в основата на стълбището, се изненада да види линия от червени плочки, вградени в пода на далечния край на залата. Един пълен чиновник скочи от бюрото си и се приближи.

Мандрейк му кимна.

— Искам да инспектирам трезора със съкровищата, ако е възможно.

— Разбира се, господин Мандрейк. Бихте ли ме последвали?

Прекосиха залата. При червените плочки чиновникът спря.

— Тук, сър, трябва да ви помоля да махнете всички магически предмети от себе си и да освободите всяко невидимо присъствие. Линията маркира граница. Нищо магическо не е позволено отвъд плочките, нито дори Талисман. Дори и най-малката следа от подобно нещо ще предизвика ужасни наказателни мерки.

Мандрейк огледа мрачния, гол коридор пред себе си.