Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

— Да — каза той меко, — но не говори.

Тя го отблъсна.

— Това бяха сензорните ни мрежи, глупако. Нещо ги е задействало.

— А, да…

Стояха неподвижни и слушаха как дървото пращи в огъня, долавяха шума на приглушено празнуване откъм градината отвъд коридора. Отдалече, над всичко останало, се понесе висок, писклив вой.

— Това е алармата на възела на Девъро — каза Мандрейк. — Нещо отвън е проникнало в градините.

Тя се намръщи.

— Демоните му ще го прихванат.

— Звучи сякаш нападат нарушителя… — Отнякъде зад стъклописа ехтяха странни викове от нечовешки гърла, чуваха се силни шумове, подобни на гръмотевици, отразяващи се в далечни планини. Двамата магьосници стояха неподвижно. Чуха слаби викове в градината.

Звуците станаха по-силни. Покрай тях прибяга мъж с черни очила и вечерно сако, мърморейки заклинание, докато тичаше. В свитата му ръка пламтяха тъмни, оранжеви плазми. С другата си ръка дръпна входната врата и изчезна навън.

Мандрейк понечи да го последва.

— Трябва да отидем и да видим…

— Чакай, Джон! — Очите на Джейн Фарар бяха приковани горе, към прозореца. — Идва насам…

Той погледна застинал нагоре, към стъклените плочки, които внезапно се осветиха в слаби, разноцветни сияния от светлината зад тях. Шумовете се увеличиха още повече. Сякаш някакъв ураган се спускаше върху тях — пищене, виещи изблици на лудост и жестокост. Шумът ставаше все по-силен и по-силен. Свиха се назад. Чуваха се експлозии и отвратителни викове. Още една светкавица и за момент видяха очертан силуета на огромна, чудовищна фигура, цялата в пипала, криле и остри хищнически нокти, която се хвърли към прозореца.

Мандрейк ахна. Фарар изпищя. Паднаха назад, блъскайки се един в друг.

Проблясък и черната форма изпълни прозореца. Удари се в стъклото…

Дзън! Една малка плочка в средата на прозореца, тази, която изобразяваше министър-председателя, се пръсна на хиляди парчета. През нея мина нещо малко, проблясващо в яркозелено под светлините на вестибюла и описа дъга във въздуха. Падна на плочките пред тях с мек, тъжен звук, отскочи леко веднъж и застина.

Двамата магьосници стояха и гледаха безмълвно. Една безжизнена жаба.

Отвън пред прозореца продължаваха да се чуват шумове, но вече по-слаби, отдалечаващи се с всяка секунда. Една-две светкавици осветиха прозореца за момент, после нощта отново стана непрогледна.

Мандрейк се наведе към сбръчканата жаба. Краката й бяха извити и разкрачени, устата полуотворена, очите здраво затворени. По плочките около нея се разливаше странна, безцветна течност. С разтуптяно сърце той извади увеличителното си стъкло: на всичките три нива жабата изглеждаше по абсолютно еднакъв начин. И все пак…

— Какво е това противно създание? — бледото лице на Джейн Фарар бе изкривено от отвращение. — Ще призова джин да го огледа на по-високите нива, после можем да се отървем…

Мандрейк вдигна ръка.

— Чакай. — Той се наведе още по-близо и се обърна към жабата: — Бартимеус?

Госпожица Фарар се намръщи.

— Искаш да кажеш, че това нещо е…?

— Не знам. Мълчи. — Проговори отново, този път по-високо и по-близо до бедната, отпусната глава. — Бартимеус, това ти ли си? Аз съм… — спря и навлажни устни — твоят господар.

Един от жабешките крака потрепна. Мандрейк клекна и вдигна очи развълнувано към събеседничката си.

— Все още е жив! Видя ли…?

Устните на госпожица Фарар бяха стиснати в строга линия. Тя стоеше малко встрани, сякаш леко се разграничаваше от сцената. В края на вестибюла се появиха един-двама ококорени лакеи. Тя ги отпрати с ядосано махване.

— Няма да е жив дълго. Виж изтичащата същност. Ти ли го повика тук?

Мандрейк не й отговори. Разтревожено огледа тялото на пода.

— Да, да, дадох му заповед със свободен път назад. Трябваше да се върне когато има информация за Хопкинс. — После пробва отново. — Бартимеус!

В гласа на Фарар се появи внезапен интерес.

— Наистина ли? А от звуците, които чухме, изглеждаше сякаш го преследваха. Интересно! Джон, имаме много малко време за разпит. Залата с пентаграмите на Девъро трябва да е някъде наблизо. Ще бъде рисковано, но ако използваме достатъчно сила преди съществото да изгуби цялата си същност, можем…

— Тишина! Събужда се!

Задната част на главата на жабата бе размазана. Кракът не бе мръднал повече. И все пак един от клепачите бе трепнал; съвсем бавно той се отвори. Едно изпъкнало око гледаше замъглено и разфокусирано.