Джонатан Страуд: Амулетът на Самарканд

Температурата в стаята бързо се понижи. По пердетата се образува лед и се наслои около светлините на тавана. Мъждукащите жички в крушките се свиха и помътняха, а свещите, стърчащи от всички възможни повърхности като множество гъби, изгаснаха. Затъмнената стая се изпълни с жълт, задушлив облак от сяра, в който се извиваха и гърчеха неясни черни сенки. Някъде отдалеч се чуха множество писъци. Внезапно, под някакъв натиск, вратата на стълбите се огъна навътре и дървото изскърца. По дъските на пода се чу тропане на невидими крака, а невидими устни зашепнаха злокобни неща иззад леглото и изпод бюрото.

Серният облак се събра в дебела колона от дим и от него изникнаха тънки израстъци, които облизаха въздуха като езици и се прибраха обратно. Колоната увисна над центъра на пентаграма подобно на облак от изригнал вулкан. Последва едва доловима пауза.

После в средата на дима се материализираха две жълти втренчени очи.

Добре де, беше му за първи път. Исках да го уплаша.

И успях. Тъмнокосото момче стоеше в отделен пентаграм, по-малък, изпълнен с различни рунически символи, на около метър от основния. Беше бяло като платно и трепереше като листо на силен вятър. Зъбите му тракаха, а челюстта му не спираше да се тресе. От веждата му се стекоха няколко капки пот и се превърнаха в лед още преди да паднат. Иззвъняха на пода като зрънца градушка.

За момента това вършеше работа, но какво толкова? Искам да кажа, че той изглеждаше дванайсетгодишен. Беше с големи очи и слабо лице. Изкарването на акъла на някакво си мършаво хлапе не ми носеше голямо удовлетворение 1 1 Не всички са съгласни с мен по този въпрос. Някои смятат, че това е очарователен спорт. Те изнамират безброй начини да тормозят тези, които са ги призовали чрез най-префинени и противни видения. Обикновено най-доброто, на което можете да се надявате е да им докарате кошмари по-късно, но понякога тези хитрини са толкова успешни, че чираците всъщност се паникьосват и излизат от защитния кръг. В такъв случай всичко е наред — за нас. Но това е рискована работа. Те често са много добре обучени, а после порастват и си отмъщават. .

Така че аз си се носех във въздуха и чаках с надеждата, че няма да се бави дълго и ще пристъпи към освобождаващото заклинание. За да се намирам на работа, сътворих сини пламъци по вътрешните ръбове на пентаграма и ги накарах да танцуват така сякаш търсят начин да излязат и да го сграбчат. Естествено това беше само евтин номер. Вече бях проверил печата, беше начертан много добре. За съжаление никъде нямаше грешки.

Най-накрая хлапакът май щеше да събере кураж да проговори. Забелязах това по заекването му, което не изглеждаше да е само и единствено от страх. Оставих синия огън да изтлее и го замених с противна миризма.

Детето проговори. Доста пискливо.

— Заповядвам ти да… да… — Хайде, давай де! — м-мми к-к-кажеш името с-с-си.

Обикновено така започват тези младите. Безсмислено бръщолевене. И аз, и той бяхме наясно, че вече ми знае името, иначе как би могъл да ме призове? За това ти трябват правилните думи, правилните действия и най-вече правилното име. Искам да кажа, че не е като да си поръчаш такси — когато го направиш, не пристига просто някой .

Подбрах богат, дълбок тъмношоколадов глас от тези дето ехтят отвсякъде и отникъде и от които на новаците им настръхват косите.

— БАРТИМЕУС.

Видях как детето преглътна и се задави като чу думата. Добре — значи не беше съвсем глупав: знаеше кой и какво съм аз. Познаваше репутацията ми.

След като се забави малко, за да преглътне насъбралите се лиги, той отново проговори.

— Аз п-п-пак ти заповядвам да отговориш. Ти ли си Бартимеус, който в древността е бил призован да поправи стените на Прага?

Леле, каква загуба на време беше това дете. Какъв ли щеше да е следващият въпрос? Тук малко повиших тон. Ледът по крушките се пропука като карамелизирана захар. Прозорците зад мръсните завеси затрепериха и забучаха. Детето се разтресе, както си стоеше.

— Аз съм Бартимеус! Аз съм Сакр ал-Джини, Н’горсо Могъщия и Змията на Сребърните Пера. Аз съм говорил със Соломон. Аз съм тичал през равнините с прародителите на бизоните. Пазил съм Старо Зимбабве докато камъните паднаха, а чакалите се нахраниха с хората. Аз съм Бартимеус! Не признавам господар. Така че на свой ред ти заповядвам да ми отговориш, момче . Кой си ти, че да ме призоваваш?