Джонатан Страуд: Амулетът на Самарканд

Когато на здрачаване кацнах на уличната лампа в Лондон, валеше дъжд. Винаги ми е бил такъв късметът. Бях приел формата на кос, едно живо приятелче с яркожълт клюн и черна перушина. Само за секунди от момента, в който бях разперил криле в Хампстед се измокрих до кости. Въртейки глава на всички страни, забелязах огромен бук от другата страна на улицата. В основата му гниеха листа — ноемврийските ветрове вече го бяха оголили, — но дебелите му клони предлагаха някаква защита от влагата. Прелетях до него, минавайки над една самотна кола, която с пърпорене се движеше по широкия път на предградието. Зад високите стени и вечнозелената растителност на градините, като мъртвешки лица в тъмното, светеха белите фасади на няколко големи вили.

Е, може би ми изглеждаха така заради настроението ми. Притесняваха ме пет неща. Като начало тъпата болка, която изпитвах при всяко физическо материализиране, вече се появяваше. Усещах я в перата си. Една смяна на формата щеше да отложи болката за малко, но можеше да привлече внимание към мен в критичен етап от операцията. Трябваше да си остана птица, докато не се почувствах сигурен в околната среда.

Второто нещо беше времето. Вече казах достатъчно за него.

На трето място, бях забравил ограниченията на физическите тела. Сърбеше ме точно над клюна и безуспешно се опитвах да се почеша с крило. Четвърто, онова дете. Вълнуваха ме много въпроси за него. Кой беше той? Защо искаше да умре? Как щях да му отмъстя за това, че ме накара да свърша тази задача преди да умре? Новините се разчуват бързо и аз със сигурност щях да бъда порицан за това, че припкам насам-натам от името на такъв като него.

И на пето място… Амулета. Според всички той притежаваше могъща магическа сила. Недоумявах какво щеше да прави момчето след като го получеше. Едва ли имаше някаква представа. Може би просто щеше да го носи като някакъв грозен моден аксесоар. Може би краденето на амулети беше най-новото увлечение, магьосническа версия на задигане на тасове 6 6 Тасове са капаците, които се поставят на джантите на автомобилите. — Бел.прев. . Дори и да беше така, първо трябваше да го взема, а това нямаше да е непременно лесно дори и за мен.

Затворих очите си на кос и отворих вътрешните си, едно след друго, всяко в различно пространствено измерение или ниво 7 7 Имам достъп до седем нива едновременно. Те се застъпват, като слоевете на сладолед. Седемте нива са достатъчни за всеки. Тези, които работят с повече, просто се фукат. . Погледнах напред и назад около себе си, подскачайки нагоре-надолу по клона, за да получа най-добрата гледна точка. Поне три от вилите край пътя имаха магическа защита, което показваше в колко модерен район бях. Изобщо не проверих двете малко по-нагоре по улицата; интересуваше ме онази от другата страна на пътя, отвъд уличните светлини. Резиденцията на Саймън Лавлейс, магьосник.

На първо ниво беше чисто, но на второто беше издигнал защитен възел, който блестеше като синя паяжина по цялата дължина на високата стена. И не свършваше там, издигаше се във въздуха, над покрива на ниската бяла къща, като продължаваше надолу от другата страна, образувайки огромен блещукащ купол.

Не беше зле, но можех да се справя с него.

На третото и четвъртото ниво нямаше нищо, но на петото, точно зад ръба на градинската стена, забелязах трима стражи, дебнещи във въздуха. От горе до долу бяха матовожълти и всеки от тях се състоеше от три мускулести крака, които се въртяха около един хрущялен център. Над центъра имаше топчеста маса, украсена с по две усти и няколко бдящи очи. Съществата сновяха безразборно напред-назад из периметъра на градината. Инстинктивно се отдръпнах към ствола на бука, въпреки че знаех, че едва ли ще ме видят чак оттам. При това разстояние и в седемте измерения би трябвало да изглеждам като кос. Можеха да прозрат илюзията ми само ако се приближах.

На шестото ниво беше чисто. Но на седмото… това беше интересно. На пръв поглед не виждах нищо необичайно — къщата, пътят, нощта, всичко изглеждаше непроменено, — но, ако искате го наречете интуиция, аз бях сигурен, че там имаше нещо, което дебнеше.

Потърках клюн в един чеп. Както можеше да се очаква, тук действаше доста мощна магия. Вече бях чувал за Лавлейс. Той се смяташе за забележителен магьосник и суров повелител. Имах късмет, че досега не бях повикван да му служа, а и не желаех нито неговата омраза, нито тази на неговите слуги.