Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

— Както и магически, според слуховете. Забранени творби. — Това каза един висок свещеник с черна роба, обръсната глава и внимателно намазан около очите с бяла глина. Изплю думите меко, като плюеща отрова кобра. Вероятно самият той беше магьосник.

— Ха! Да. Всички видове проклетия. — Царският син залитна и застана малко по-близо. От дрехите и от устата му извираха кисели пари. — Хората те възхваляват за това, братовчеде. Използваш магията си, за да ги прилъжеш, да ги спечелиш на своя страна. Чувам, че идват в къщата ти всеки ден, за да видят с очите си твоя демонизъм. Чувам най-различни истории.

Птолемей сви устни.

— Така ли, господарю? Това не мога да го разбера. Вярно е, че на мен ми досаждат някои от онези, които са преживели нещастия. Но аз им предлагам само съвет, нищо повече. Аз съм обикновено момче — слабо, както казахте, и не обичам светския живот. Предпочитам да си остана сам и да търся единствено малко познание.

Тази преструвка на скромност (защото това беше преструвка — гладът за познание на Птолемей бе не само толкова ненаситен, колкото жаждата за власт на царския син, но и далеч по-силен) явно докара принца до ярост. Лицето му потъмня като несготвено месо; от ъглите на устата му се проточиха малки змийчета от слюнка.

— Познание, значи? — извика той. — Да, но от какъв вид? И с каква цел? Свитъците и перата не са нищо за обикновения човек, но в ръцете на бледоликите вещери те могат да бъдат по-смъртоносни и от най-здравата стомана. В Древен Египет, казват, евнусите са сбирали армии само с едно тропване на крака си и са помитали законните фараони в морето! Нямам намерение това да се случи и на мен. На какво се хилиш, робе ?

Не бях имал намерение да се усмихвам. Просто ми хареса разказа му, понеже бях в авангарда на армията, която бе извършила помитането преди хиляда години. Хубаво е, когато направиш впечатление. Наведох се раболепно.

— Нищо, господарю. Нищо.

— Ухили се, видях те! Осмеляваш се да се смееш на мен — следващия цар!

Гласът му потрепери. Войниците разпознаха знака. Копията им леко се отместиха. Птолемей заговори успокоително:

— Той не искаше да ви обиди, господарю. Писарят ми е бил роден с един нещастен лицев тик, гримаса, която на ярката светлина може да прилича на нахална усмивка. Това е тъжно нещастие…

— Ще накарам да му окачат главата на Крокодилската порта! Стражи…

Войниците наведоха копия, един от друг по-нетърпеливи да наквасят плочките с кръвта ми. Чаках смирено неизбежното. (Тоест истинско клане. Извършено от мен.)

Птолемей пристъпи напред.

— Моля те, братовчеде. Това е нелепо. Моля те…

— Не! Не искам да чувам нищо! Робът ще умре!

— Тогава трябва да ти кажа .

Изведнъж господарят ми се оказа много близо до животинския си братовчед. Изглеждаше някак по-висок от обикновено. Тъмният му поглед бе втренчен право във воднистите очи на другия, които се въртяха неспокойно в орбитите си като риба на харпун. Царският син потръпна и се сви пред него. Войниците и придружителите му се раздвижиха неспокойно. Топлината на слънцето отслабна, на двора притъмня. Кожата по краката на някои войници настръхна.

— Ще го оставиш на мира — рече Птолемей бавно и с ясен глас. — Той е мой роб и аз казвам, че не заслужава наказание. Махай се заедно с лакеите си и се върни при каците с вино. Присъствието ти тук притеснява учените и не прави чест на семейството ни. Инсинуациите ти също. Разбираш ли?

Царският син се бе навел толкова далече назад, за да избегне пронизващия поглед, че половината му наметало се влачеше по земята. Издаде звук като крастава блатна жаба при чифтосване.

— Да — изграчи той. — Да.

Птолемей отстъпи. Изведнъж сякаш се смали. Мракът, който се бе сбрал около малката група като буреносен облак, се вдигна и изчезна. Наблюдателите си отдъхнаха. Свещениците потъркаха вратове; благородниците издишаха звучно. Джуджето надникна иззад един от борците.

— Ела, Рекит. — Птолемей постави свитъците отново под мишница и погледна царския син напълно безразлично.

— Довиждане, братовчеде. Закъснявам за обяд.

Понечи да отмине. Царският син, пребледнял и треперещ, изрече нещо нечленоразделно. Залитна напред; изпод наметалото си извади нож. С ръмжене се втурна към Птолемей. Вдигнах ръка и направих знак: последва приглушен удар, сякаш тухла падна върху варен пудинг с лой. Царският син се сви на две, притиснал с ръце слънчевия си сплит, с разпенена уста и изскочили очи. Свлече се на колене. Ножът падна безсилно на камъните.