Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

Понеже Мандрейк не знаеше нищо за това какво бе разкрил джинът му и понеже призоваването на ранения Бартимеус можеше напълно да разруши същността му и да попречи да бъде разпитан, за момента това бе отложено. На Мандрейк му наредиха да се яви пред Съвета три дни по-късно, за да призове роба си на разпит.

Междувременно младият магьосник трябваше да понесе бремето на всеобщия гняв. Министър-председателят бе извън себе си от ярост заради загубата на гръцките си статуи, докато господин Колинс, който при задействането на алармата пръв бе скочил в патешкото езерце, само за да бъде полуудавен под една от по-тежичките дами от гостите, го зяпаше злобно изпод купчината си хавлиени кърпи. Третият министър, господин Мортенсен, не бе пострадал особено, но не харесваше Мандрейк от години. Заедно те го порицаха за безотговорното и тайнствено поведение и намекнаха за множество наказания, но подробностите бяха оставени за след предстоящата среща на Съвета.

Господин Мандрейк не отвърна на обвиненията. Той си тръгна пребледнял от имението и го откараха обратно в Лондон. На следващия ден господин Мандрейк закуси сам. Госпожица Пайпър, която обикновено докладваше за ранния сутрешен брифинг, бе спряна на вратата от един прислужник. Министърът бил неразположен; щял да я види по-късно в офиса. Объркана, тя си тръгна.

С натежали стъпки магьосникът се отправи към кабинета си. Стражът на вратата опита леко да се пошегува, но се оказа ударен от Спазъм. Мандрейк седя дълго на бюрото си, взрян в стената.

В един момент вдигна телефона и набра номер.

— Здравейте. Офисът на Джейн Фарар ли е? Може ли да говоря с нея, ако обичате? Да, Мандрейк е… О… разбирам. Много добре. — Слушалката бавно се върна на мястото си.

Е, беше се опитал да я предупреди. Това, че тя бе отказала да говори с него едва ли беше негова грешка. Предната нощ той направи всичко възможно, за да не замесва името й, но без успех. Препирнята им беше видяна. Без съмнение сега щяха да порицаят и нея. Изпита само леко съжаление за това. Всяка мисъл за красивата госпожица Фарар го изпълваше със странно отвращение.

Най-глупавото в цялата работа беше, че този проблем можеше да бъде предотвратен, ако бе направил това, което предложи Фарар. Бартимеус почти със сигурност щеше да има информация за плана на Дженкинс, което щеше да помогне да умилостиви Девъро. Трябваше да разпита роба си без много да му мисли. Но вместо това… го бе пуснал да си ходи. Беше абсурдно! Джинът бе единствено трън в задника — ругаещ, заядлив, кекав… А заради това, че знаеше рожденото му име, се превръщаше във фатална потенциална заплаха. Трябваше да го унищожи, докато не можеше да се съпротивлява. Колко простичко щеше да е!

Гледаше документите на бюрото си с невиждащ поглед. Сантиментален и слаб… Може би Фарар бе права. Джон Мандрейк, министър от правителството, беше действал против собствените си интереси. Сега бе уязвим за враговете си. И дори при това положение, независимо колко студена ярост се опитваше да насъбере — срещу Бартимеус, срещу Фарар и най-вече срещу себе си — знаеше, че не би могъл да постъпи другояче. Гледката на малкото, потрошено телце на джина го бе шокирала прекалено много и го бе довела до това импулсивно решение.

И точно това беше съкрушителното събитие, далеч по-значимо от заплахите и злобата на колегите му. В продължение на години животът му бе изтъкан от пресметливост. Само посредством безпощадна отдаденост на работата си Мандрейк имаше самоличност; спонтанността бе станала чужда за него. А сега, в сянката на единственото му необмислено действие, изведнъж вече мисълта за работа не му допадаше. Някъде тази сутрин се сблъскваха армии, министрите не се спираха: имаше много работа. Джон Мандрейк се чувстваше безразличен, блуждаещ, внезапно откъснат от името си и работното си място.

Потокът от мисли от предишната нощ отново се върна в съзнанието му. Изплува картина отпреди толкова много време: седнал е с учителката си, госпожица Лутиен, един летен ден в градината и щастливо скицира… тя седи до него, смее се, косата й блести на слънцето. Видението потрепна като мираж и изчезна. Стаята бе гола и студена.

След известно време магьосникът напусна кабинета си. В кръга си от черно дърво стражът се отдръпна от него, докато минаваше.

Денят не вървеше добре за Мандрейк. В Министерството на информацията го очакваше остро формулирана записка от офиса на госпожица Фарар. Тя бе решила да подаде официално оплакване относно отказа му да разпита демона — постъпка, която вероятно щеше да се окаже пагубна за полицейското разследване. Едва Мандрейк бе успял да прочете това и пристигна един навъсен пратеник от Хоум Офис, понесъл плик с черна панделка. Господин Колинс искаше да го разпита за сериозните безредици в парка Сейнт Джеймс предишната вечер. Подробностите бяха застрашителни за Мандрейк: бягаща жаба, див демон, освободен от призмата си, множество фатални случаи сред тълпата. Бе последвал дребен бунт и обикновените хора разрушили част от панаира. Напрежението по улиците все още беше високо. От Мандрейк поискаха да подготви защита навреме за срещата на Съвета след два дни. Той се съгласи без да спори; знаеше, че нишката, на която се крепи кариерата му, бързо изтънява. По време на срещите очите на заместниците му бяха весели и язвителни. Един-двама дори стигнаха дотам, че да предложат да призове веднага джина си, за да ограничи политическите вреди. Мандрейк, с каменно лице, решително отказа. Цял ден беше раздразнителен и разсеян. Дори госпожица Пайпър го избягваше.