Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

— Бартимеус…

Слаб глас, сякаш от много далече:

— Кой пита?

— Мандрейк.

— О. Мислех, че… си заслужава да се събудя за минутка. — Главата се отпусна, клепачът се затвори.

Госпожица Фарар пристъпи по-близо и срита жабата по крака с островърхата си обувка.

— Изпълни мисията си! — каза тя. — Кажи ни за Хопкинс!

Окото на жабата се отвори леко. Извъртя се болезнено и за момент се фокусира върху госпожица Фарар. Слабият глас прозвуча отново:

— Това твоето момиче ли е? Кажи ми, че не е. О, Боже.

Очите се затвориха и въпреки молбите на Мандрейк и командите на Фарар, повече не се отвориха. Мандрейк се отпусна назад на петите си и объркано прокара ръка през косата си.

Фарар положи нетърпеливо ръка на рамото му.

— Съвземи се, Джон. Това е просто демон. Виж разлятата му същност! Ако не предприемем мерки веднага, ще загубим информацията!

Тогава той се изправи и я изгледа уморено.

— Мислиш, че можем да го събудим ли?

— Да, с правилните техники. Може би с Блещукащата спирала или Цедката за същност. Но бих казала, че имаме по-малко от пет минути. То вече не може да поддържа формата си.

— Тези техники ще го унищожат.

— Да. Но ще имаме информацията. Хайде, Джон. Ти ще го направиш!

Тя щракна с пръсти към един прислужник в края на малката група гости, които наблюдаваха.

— Ела тук! Донеси ни лопата или нещо подобно — трябва бързо да остържем този боклук.

— Не… има и друг начин. — Мандрейк говореше тихо, прекалено тихо, за да го чуе госпожица Фарар. Докато тя даваше заповеди на мъжете около нея, той клекна още веднъж до жабата и тихо изрече дълго и сложно заклинание. Крайниците на жабата потрепнаха; от тялото й се процеди бледа сива мъгла, която се изви около обувките на Мандрейк и се изпари.

Госпожица Фарар се обърна точно навреме, за да види как Мандрейк се изправяше. Жабата я нямаше.

Няколко секунди тя го гледа слисано.

— Какво направи?

— Освободих слугата си. — Очите му гледаха встрани. Пръстите на едната му ръка си играеха с яката.

— Но… информацията! Хопкинс! — Беше наистина объркана.

— Ще я получа от слугата ми след два дни. През това време същността му ще се е възстановила достатъчно на Другото място, за да бъде в състояние да говори с мен.

— Два дни! — Госпожица Фарар изписка леко ядосано. — Тогава може да е прекалено късно! Нямаме представа какво Хопкинс…

— Той беше ценен прислужник — рече Мандрейк. Погледна я, а очите му бяха мрачни и далечни, въпреки че лицето му се бе изчервило при думите й. — Няма да е прекалено късно. Ще говоря с него, когато същността му се излекува.

Очите на госпожица Фарар проблясваха мрачно. Тя пристъпи по-близо и Мандрейк улови внезапен полъх на нарове с малко лимон.

— Мислех си — каза тя, — че цениш моето внимание по-високо, отколкото разляната слуз на един гаснещ демон. Имаше важна информация, която трябваше да вземем… и ти го освободи!

— Само временно. — Мандрейк бе махнал с ръка и бе изрекъл задъхано някаква дума: обгради ги Балон на тишината, заглушаващ думите им за тълпата, която сега се блъскаше на входа на залата откъм градината. Всички още носеха маските си: той зърна искрящите, разнообразни цветове, странните, екзотични форми, празните процепи за очите. Той и Фарар бяха единствените магьосници без маски — това го караше да се чувства незащитен и гол. Освен това знаеше, че няма истински отговор на нейния гняв, защото действията му бяха изненадали дори самия него. Това от своя страна го ядоса.

— Моля те, контролирай се — каза той студено. — Върша с робите си каквото аз реша.

Госпожица Фарар се изсмя късо и диво.

— Наистина е така. Твоите роби… или може би имаш предвид своите малки приятели ?

— О, я стига…

— Достатъчно! — Тя се извърна от него. — От доста време хората търсят слабото ти място, господин Мандрейк — каза през рамо, — и аз, без да искам, го открих. Удивително! Никога не бих се досетила, че си такъв сантиментален глупак. — Палтото й се уви около нея, с високомерни стъпки мина през мембраната на Балона и без повече да погледне назад, тя излезе от залата.

Мандрейк я гледаше как си отива. Пое си дълбоко дъх. После, с една-единствена дума, развали Балона на тишината и бе залят от океан от шум и суета, над който витаеше възбудата от интригантството.

Тази сутрин, както всяка друга сутрин, пред вратата на апартамента на моя господар Птолемей се беше събрала малка група просители. Бяха там дълго преди да се зазори, увити в шаловете си, с посинели крака и треперещи, чакащи търпеливо изгрева на слънцето. Когато светлината се разлееше по водата, прислужниците на магьосника отваряха вратите и ги пускаха един по един.