Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

— Наистина ли? И какви по-точно?

— Не ми е позволено да кажа, сър. Нямате нищо свръхестествено да декларирате? Тогава можем да продължим.

Влязоха в лабиринт от празни каменни коридори, по-древни и от сградата на Парламента над тях. Тук-там имаше дървени врати, тъмни отвори. Централният коридор се осветяваше от електрически крушки. Мандрейк се взря напрегнато, но не видя никакви следи от скрити капани. Чиновникът гледаше само право напред. Докато вървеше си тананикаше тихичко.

Най-накрая стигнаха до огромна стоманена врата. Чиновникът я посочи.

— Залата на съкровищата.

— Можем ли да влезем?

— Това не е препоръчително, сър. Има решетка за наблюдение, ако желаете.

Мандрейк пристъпи напред и дръпна малко резе в средата на вратата. Хвърли бърз поглед. Отвъд имаше ярко осветена стая със значителни размери. Далеч, в центъра, имаше пиедестал от розово-бял мрамор. На пиедестала, открити за погледа, бяха най-ценните съкровища на правителството — малка купчинка украшения, искрящи в десетки цветове. Очите на Мандрейк моментално различиха дългия дървен Жезъл, груб и без украса, с обикновена гравирана топка на върха. До него съзря къса златна огърлица с малък златен овал на нея; от центъра на този овал се разнасяше плътно, тъмно проблясване на нефрит.

Жезълът на Гладстон и Амулетът на Самарканд… Мандрейк почувства остра вътрешна болка на ограбен човек. Прегледа първите три нива: нямаше следи от магии, жици, мрежи или други пазачи. И все пак плочките около пиедестала имаха странен зелен цвят. Видът им определено беше нездравословен.

Той отстъпи от решетката.

— Как се охранява стаята, ако мога да знам?

— Чума, сър. Особено ненаситна. Би ви оглозгала до кокал за секунди, сър, ако решите да влезете необмислено.

Мандрейк изгледа пазача.

— Да. Много добре. Да вървим.

От къщата се понесе смях. Мандрейк се зазяпа в синия коктейл в чашата си. Ако посещението му в трезора бе доказало едно нещо, то беше, че Девъро възнамеряваше глупаво да се вкопчи във властта. Жезълът бе недостижим. Не че той възнамеряваше да… е, не знаеше какво възнамеряваше. Беше в кисело настроение. Партито и всичките натруфености му бяха напълно безразлични. Той вдигна чашата и погълна течността. Опита се да си спомни кога за последно е бил щастлив.

— Джон, дърт гущер такъв! Видях как се спотайваше до оная стена! — От поляната дойде нисък, закръглен джентълмен, великолепно облечен във вечерна тюркоазена премяна. Маската му изобразяваше кръвожадно, хилещо се дяволче. Под ръка го беше хванал висок, строен младеж, с маска на умиращ лебед. Младежът се кикотеше неконтролируемо.

— Джон, Джон — рече дяволчето, — забавляваш ли се или не? — Плесна Мандрейк игриво по рамото. Младежът се изкикоти.

— Здравей, Куентин — промърмори Мандрейк. — Добре ли си прекарваш?

— Почти толкова, колкото скъпият Рупърт. — Дяволчето посочи към къщата, където на светлината на един прозорец се открояваше лудуваща фигура с глава на бик. — Това наистина го разсейва, нали знаеш. Горкичкият.

Мандрейк намести маската си на гущер.

— А кой е този млад джентълмен?

— Това — рече дяволчето, притискайки главата на лебеда към себе си — е Боби Уотс, звездата на следващото ми ексцентрично произведение! Момче със зашеметяващ талант! Недей да забравяш, не забравяй — дяволчето изглеждаше малко нестабилно на краката си, — че премиерата на От Уопинг до Уестминстър вече почти дойде. Припомням на всички. Два дни, Мандрейк, два дни! Гаранция, че ще промени живота на всеки, който я гледа! Ей, Боби — той грубо отблъсна младежа от себе си. — Сега върви и ни донеси по още едно питие! Имам нещо да казвам на този мой люспест приятел.

Лебедовата глава се отдалечи, препъвайки се по тревата. Мандрейк го наблюдаваше мълчаливо.

— Така, Джон — дяволчето се приближи. — Пращам ти съобщения от дни . Смятам, че ме пренебрегваш. Искам да дойдеш да ме посетиш. Утре. Няма да забравиш, нали? Важно е.

Мандрейк сбърчи нос под маската си при миризмата на алкохол, която лъхаше от другия.

— Съжалявам, Куентин, Съветът просто продължи прекалено дълго. Не можах да се измъкна. Утре ще дойда.

— Добре, добре. Винаги си бил най-блестящият, Мандрейк. Продължавай в същия дух. Добър вечер, Шолто! Мисля, че те разпознавам зад маската! — Минаваше тромава фигура с неподходяща маска на малко агънце. Дяволчето се отдели от Мандрейк, мушна игриво новодошлия с пръст в корема и танцувайки се отдалечи. Гущерът и агнето се спогледаха. — Този Куентин Мейкпийс… — каза агнето с дълбок и прочувствен глас. — Не го харесвам. Той е безочлив и смятам, че е психически нестабилен.