Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

Старата дама спря и сви рамене.

— Недей. — Вдигна ръка и от нея изригна синя светлина, която обви Сам в пукаща мрежа от яркосиня сила. Той подскочи, разтресе се, затанцува странно като марионетка, после падна димящ на пода. Някой в помещението изпищя.

Прозвуча свирка, пронизителна и неуместна. Старата жена се обърна, вдигнатата й ръка излъчваше пара.

— А сега, скъпа моя…

Кити метна сребърната чаша в лицето на възрастната жена.

Проблесна ярка зелена светлина, изсъска на изгорено. Старата дама изръмжа като куче и сграбчи лицето си с извити пръсти. Кити обърна глава:

— Джордж…!

От джоба си съдържателят извади малка кутийка, фина и продълговата. Подхвърли я към Кити, силно и бързо, над виковете, над надигащите се глави на най-близките мъже и жени. Тя я хвана с една ръка, извъртя се и понечи да я хвърли към гърчещата се фигура…

Старата дама свали пръсти от лицето си, което до голяма степен беше изчезнало. Между вчесаната бяла коса и перлената огърлица на гърлото й лъщеше безформена маса. Нямаше правилна форма, нямаше черти. Кити се стъписа, поколеба се. Безликата жена вдигна ръка и още един поток от ярка сапфирена светлина се изстреля от нея, удари Кити, обгръщайки я във водовъртеж от блещукаща енергия. Тя изстена. Зъбите тракаха вътре в черепа й. Всяка кост сякаш се тресеше независимо от останалите. Зашеметяващата светлина я заслепи. Усети как дрехите й изгарят върху тялото.

Атаката спря. Нишките синя енергия изчезнаха. От мястото, където висеше, на около метър височина, Кити тупна тежко на земята.

Старата дама изви пръсти, изгрухтя доволно и се огледа из помещението. На всички страни бягаха хора, преобръщаха маси, столовете се разлетяваха. Мъже и жени се блъскаха един в друг и врещяха от смъртен страх. Младият русокос мъж се беше скрил зад една бъчва. В другия край на залата мерна Джордж Фокс, който се промъкваше към един сандък до барплота.

Пореден изстрел полетя към него, но той се бе хвърлил настрани: част от тезгяха се раздроби на купчина стъкло и трески. Джордж Фокс се изтъркаля зад една маса и изчезна от поглед.

Пренебрегвайки риданията и суматохата около себе си, възрастната дама се обърна да си тръгне за пореден път. Намести си жилетката, бутна един случаен кичур сива коса от унищоженото си лице, прекрачи тялото на Сам и се протегна към вратата.

Втора свирка, пронизителна и неуместна, прозвуча над врявата. Старата дама замръзна с пръсти на дръжката на вратата. Наклони глава и се обърна.

Тогава Кити, чиито очи бяха леко премрежени, чиито дрехи бяха овъглени и разкъсани, а косата й цвърчеше навсякъде около нея като памучна грива, но която въпреки това се пребори да се изправи на крака, хвърли малката кутийка. С падането й в краката на старата дама Кити изрече една-единствена дума.

Изригна светлина, изсушаваща със силата си. Една колона от пламъци, два метра в диаметър, се издигна от пода до тавана. Беше с напълно гладки стени, повече наподобяваше стълб, отколкото нещо движещо се. Тя обгради старата дама от всички страни — виждаше се как е прикована в нея, като насекомо в кехлибар: сивата коса, перлената огърлица, синята рокля, всичко. Колоната се втвърди, изведнъж стана непрозрачна и старата жена остана скрита в нея.

Светлината избледня, колоната стана бледа и мътна. После изчезна оставяйки едно идеално, кръгло, обгорено петно на пода. Възрастната жена с разтопеното лице я нямаше.

Салонът на „Жабата“ бе потънал в тишина: хаос от преобърнати маси, разбити столове, дървени парчета, проснати тела и пръснати плочки за домино. Само Кити стоеше права, с отпуснати ръце, дишайки тежко, взряна в пространството пред вратата.

После, един по един, хората започнаха да изразяват шока и уплахата си: мърдаха, движеха се по пода, бавно се изправяха, започваха да пъшкат и бърборят. Кити остана мълчалива. Погледна към разрушения бар. В отдалечената му част изникна лицето на Джордж. Гледаше Кити безмълвно.

Тя повдигна вежди.

— Е?

— Нека си поемат въздух. После могат да си вървят. Сферата не бива да забележи нищо.

С бавни, сковани движения, Кити се покатери по най-близката купчина натрошено дърво и пристъпи покрай тялото на бармана. Бутвайки настрана един разреван джентълмен, който се тътреше към изхода, тя заключи вратата. Остана там в продължение на пет минути, докато изплашените клиенти се възстановят, после ги пусна навън един по един.

Последен си тръгна Никълъс Дрю, който се изправи иззад бъчвата си. Очите им се срещнаха. Той спря при вратата.