Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

Тя се мушна под ниската арка и тръгна по катраненочерната странична алея през двора на кръчмата. С влизането си тя вдигна поглед. Под покрива се виждаше бледа червена светлина. Ако човек погледнеше право в нея, формата й беше замъглена и неясна, но ако погледнеше встрани, очертанията й се виждаха ясно — малка сфера, която наблюдаваше.

Кити пренебрегна шпионина. Прекоси двора до главната врата, която бе защитена от капризите на времето от стар, почернял навес и влезе в странноприемница „Жабата“.

Ярките светлини в общото помещение я накараха да примигне. Завесите бяха дръпнати пред прозорците, а огънят беше запален. По редиците чаши, наредени на бара, проблясваха светлини. Джордж Фокс, управителят, усърдно бършеше една от тях. Той кимна на Кити докато тя отиваше да си окачи чантата на закачалката.

— Закъсняваш, Клара. Закъсняваш.

Тя си погледна часовника.

— Има още двадесет минути преди да пристигнат, Джордж.

— Но не е достатъчно за това, което трябва да свършиш.

Кити метна шапката си на закачалката.

— Няма проблем. — Тя посочи с глава назад към вратата. — Откога е тук?

— От два часа. Най-обикновен. Просто се опитва да ни сплаши. Не чува. Няма да ни пречи.

— Добре. Хвърли ми една кърпа.

След петнайсет минути усилена работа общото помещение бе изчистено и подготвено, покривките на масите изпънати, чашите лъснати. Кити бе сложила десет халби на тезгяха над кранчето за бира, а Сам, барманът на „Жабата“, започна да ги пълни със светлокафява пенлива наливна бира. Кити разпредели и последните кутии за домино, избърса ръце в панталона си, взе престилка от една кука и зае мястото си зад бара. Джордж Фокс отвори главната врата и пусна клиентите вътре.

Както обикновено, репутацията на „Жабата“ осигуряваше постоянен приток на клиентела и тази вечер Кити забеляза няколко човека, които не бе виждала преди: висок джентълмен от армията; възрастна дама, която се усмихваше и се въртеше на стола си; млад рус мъж с брада и мустаци. Започна познатото тракане на доминото; атмосферата се изпълни с веселие. Приглаждайки престилката си, Кити бързаше между масите и вземаше поръчките за вечеря.

Измина час. Край лактите на играчите лежаха чиниите с останките от дебелите, горещи сандвичи с говеждо. След като приключиха с храненето, интересът към доминото бързо намаля. Плочките си стояха по местата на всяка маса, в случай че нахлуеше полиция, но сега играчите се бяха поизправили на местата си, внезапно застанали нащрек и трезви. Кити напълни няколко празни чаши, после се върна и застана зад тезгяха, а един мъж край камината бавно се изправи на крака.

Беше стар и слаб, прегърбен от годините. Цялата стая се успокои и притихна.

— Приятели — започна той, — от миналата седмица не се е случило нищо забележително, така че ще открия срещата ни съвсем накратко. Както винаги, бих искал да благодаря на нашия покровител, господин Фокс, за гостоприемството. Може би първо ще чуем от Мери новините за положението в Америка?

Той седна. От съседната маса стана една жена с изморено, слабо лице. Кити прецени, че едва ли е навършила четиридесет, а косата й вече бе изпъстрена със сиво.

— Късно миналата нощ пристигна търговски кораб — започна тя. — Последната му спирка е била в Бостън, във военната зона. Екипажът закуси в кафенето ни тази сутрин. Разказаха ни, че последната британска офанзива се е провалила. Бостън все още е в американски ръце. Нашата армия се е изтеглила към полетата в търсене на припаси и оттогава е под непрекъснати атаки. Загубите са големи.

Стаята се изпълни с приглушено мърморене. Възрастният джентълмен се изправи наполовина.

— Благодаря ти, Мери. Кой иска да се изкаже?

— Може ли? — Младият брадат мъж заговори. Беше набит, самоуверен; в него имаше твърдост. — Аз представлявам една нова организация, Съюзът на обикновените хора. Може би сте чували за него.

Последва всеобщо раздвижване, появи се чувство на тревога. Кити се намръщи иззад бара. Нещо в гласа на говорещия я притесняваше.

— Опитваме се да съберем подкрепа — продължи мъжът — за нови стачки и обществени демонстрации. Трябва да покажем на магьосниците как стоят нещата. Единственият начин да ги притиснем са съгласуваните действия. Говоря за масови протести.

— Може ли да кажа нещо?

Възрастната дама, облечена в безупречна тъмносиня рокля и тъмночервен шал, понечи да се изправи. Последваха дружески протести и тя остана седнала.