Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

Бягащото земноводно изскочи на откритата сцена под ярките светлини от дяволчетата, запрати един актьор в ръцете на друг, накара трети да скочи с разперени ръце в тълпата. Пъхна се в някаква дупка на пода, следвана отблизо от една чапла. Миг по-късно жабата се появи от друга дупка, яхнала главата на картонен таласъм. Скочи върху плаката и се захвана за него с двата си ципести крака. Отдолу се изправи чапла, щракна с клюн и разкъса плаката на две — парчето плат падна, изви се като лиана и катапултира жабата на алеята. Тя падна до кристалната призма, където беше плененият демон.

В този момент вече губех представа къде бях и какво правех. Същността ми бързо се разпадаше: едва виждах; светът бе обгърнат от хаотични звуци. Подскачах без да мисля, като променях посоката при всеки скок, опитвайки се да избегна атаката, която знаех, че ще последва.

И действително, един от преследвачите ми изгуби търпение. Мисля, че беше използвал Конвулсия. Така или иначе бях отскочил настрана — не видях как удари призмата, не чух пропукването на кристала. Грешката не беше моя. Аз нямах нищо общо. Не видях как големият, черен демон направи изненадана гримаса и използва дългите си извити нокти, за да счупи клетката. Не чух злокобния трясък, когато стъклото поддаде, нито пък писъците и воя на хората, когато демонът скочи сред тях.

Не знаех нищо за това. Знаех единствено за безкрайния, тътнещ ритъм на преследването, чувствах единствено как същността ми се размеква и се превръща в течност с всеки отчаян скок. Вече умирах, но не можех да спра. След мен летеше една още по-бърза смърт.

Господарят на Кити вдигна поглед от канапето — един самотен остров сред море от разхвърляни листа, всичките надраскани със стегнатия му, сбит почерк. Дъвчеше края на химикалката, от което по устните му бяха останали малки, сини мастилени петънца. Той примигна леко изненадано.

— Не мислех, че ще се връщаш тази вечер, Лизи. Смятах, че трябва да ходиш на работа.

— Трябва, сър. Много скоро. Ами, сър…

— Кажи, успя ли да вземеш оригиналното копие на Странните потребности от Пек? Ами Анатомия на меланхолията ? Исках четвърти том, нали помниш?

Лъжата на Кити бе добре отрепетирана.

— Сър, съжалявам, не взех нито една от тях. Библиотеката затвори по-рано днес. Отпред имаше безредици — граждански протест — и затвориха вратите от съображения за сигурност. Помолиха ме да напусна преди да успея да ви намеря книгите.

Господин Бътън възкликна раздразнено и захапа още по-силно химикалката си.

— Какво неудобство! Протест на гражданите, казваш? Какво ли ще последва? Подивели коне? Кравите ще откажат да бъдат доени? Тези нещастници трябва да си знаят мястото . — Той наблегна на изказването си като размаха химикалката си, после вдигна виновно очи. — Не исках да те обидя, Лизи.

— Не съм се обидила. Сър, кой е бил Птолемей?

Старият човек протегна изморено ръка зад главата си.

— Птолемей е Птолемей. Един наистина забележителен магьосник. — Той й хвърли жаловит поглед. — Имаш ли време да сложиш чайника на печката преди да тръгнеш, Лизи?

Кити продължи да упорства:

— Той египтянин ли е бил?

— Да, такъв е бил, въпреки че името е гръцко, естествено. Той е от македонски произход. Браво, Лизи . Много малко от протестиращите обикновени хора знаят това !

— Надявах се да прочета нещо от него, сър.

— Това ще ти се види трудно, понеже е писал на гръцки. Имам най-голямата му творба в колекцията си: Окото на Птолемей . Тя е задължителна за всички магьосници, тъй като ясно разкрива механизмите на изтегляне на демони от Другото място. Освен това стилът е безпристрастен. Останалите му писания са известни като Апокрифите . Струва ми се, че ти ми ги донесе от Хирнек при първото си идване тук… Те представляват една чудновата колекция, пълна със странни понятия. Относно чая…

— Ще сложа чайника — рече Кити. — Има ли нещо, което мога да прочета за Птолемей, сър, докато стане чая?

— Боже, ти наистина си имаш твоите малки, странни хрумвания. Да, в Именника трябва да има нещо за него. Несъмнено знаеш на кой рафт е.

Кити изчете текста набързо, докато чайникът пращеше и бълбукаше зад нея.

Обстоятелствата около смъртта му са неизвестни, но е сигурно, че не е живял дълго. Може да е загинал от насилствена смърт или да е починал от телесна слабост. В Александрийския ръкопис се споменава за внезапно влошаване на здравето му след едно „трудно пътуване“, въпреки че това е в противоречие с други записки, които твърдят, че той никога не е напускал пределите на града. Със сигурност е записан като мъртъв преди погребението на чичо си и възкачването на братовчед му на престола (116 г. пр.Хр.), така че не е много вероятно да е стигнал до двайсетгодишна възраст.