Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

— Ще се заема и с това. Имам… опит в тази насока.

Вериги! Въжета! Камиони! Какво получаваме като ги съберем? Не, аз също нямах ни най-малка представа. Но работата не изглеждаше чиста. От вълнение се извих още по-наблизо.

— Върви си вкъщи — каза наемникът. — Справи се добре. Ще докладвам на господин Хопкинс. Нещата набират скорост.

— А ако се наложи да се свържа с него? Все още ли е в „Амбасадор“?

— Засега да. Но това ще го правиш само в краен случай. Не бива да привличаме внимание.

Под близката маса облакът дим би прегръщал сам себе си от радост, ако същността му не беше толкова скована. „Амбасадор“ със сигурност беше хотел или нещо такова. Което значеше, че имах адреса на Хопкинс, точно както искаше Мандрейк. Почти си бях извоювал свободата! Както казах, може и да се чувствах малко зле, но не правя грешки когато става дума за проследяване.

Дженкинс изглеждаше леко замислен.

— Като говорим затова, сър… Току-що си спомних… ами, по-рано тази вечер имаше една кръжаща наблизо муха докато говорех с Бърк и Уидърс. Вероятно беше напълно безобидна, но…

Гласът на наемника приличаше на далечна гръмотевица.

— Така ли? И ти какво направи?

Дженкинс бутна малките си кръгли очила нагоре на носа си — разтревожен жест, който разбирах много добре. Наемникът беше с цяла глава по-висок от него и почти двойно по-широк в раменете. Можеше да скърши гръбнака на Дженкинс само с един удар.

— Наблюдавах внимателно след това — заекна той — но не видях нищо.

Разбира се. Димът под масата се ухили на себе си.

— Освен това накарах Тръклит, моето дяволче, да я проследи отдалеч и да ми докладва тук.

Ах. Това не беше много хубаво. Прибрах се извън полезрението и се заизвивах напред-назад, взирайки се между краката на столовете, като преглеждах всичките седем нива. В началото — нищо. И после, какво да видя — едно малко паяче, което пълзеше ли, пълзеше по пода. Оглеждаше под всяка маса, очите му търсеха трескаво насам-натам. Издигнах се нагоре да не ме вижда и увиснах в сенките. Зачаках.

Малкото паяче пълзеше ли, пълзеше към моята маса. Мина отдолу… забеляза ме на мига и се изправи на задните си крака, за да вдигне тревога. Димът се спусна надолу и обви паяка. Последва кратка борба и отчаяно писукане.

Сега облакът дим се раздвижи отново. Първо тръгна бавно, на тежки валма, като питон след обилно хранене, но скоро набра скорост 56 56 Същността на бедния Тръклит представляваше оскъдно ядене. В друг случай бих се погнусил от него. Но сега времената бяха отчайващи и се нуждаех от всяка възможна енергия. Освен това малката свиня щеше да ме издаде. .

Погледнах назад. Конспираторите се разделяха; наемникът оставаше, Дженкинс вероятно чакаше появата на дяволчето 57 57 Щеше да чака дълго. Трябваше да му взема още едно кафе. . Беше време да взема решение.

Мандрейк ми беше казал да открия Хопкинс и да разкрия заговора му и бях направил доста за изпълнението на първата част от задачата. Можех още на момента просто да се насоча обратно към господаря си, понеже, според правилата, бях направил достатъчно, за да оправдая освобождаването си. Но „правилата“, особено в моя случай, не бяха нещо, с което Мандрейк щеше да се съобрази. Беше ме разочаровал и преди. Затова беше по-добре да се подсигуря максимално; да го залея с толкова много информация, че да може само да ми благодари скромно и да ми посочи пентаграмата.

А и точно сега наемникът отиваше при Хопкинс.

Облакът дим се изви нагоре изпод масата като пружина. Наблюдавах пода до мен. Нищо… абсолютно нищо… Появиха се два ботуша от стара кафява кожа, надраскани и износени.

Когато минаха покрай мен, пружината се изпъна, аз подскочих и едновременно с това отново се промених.

Наемникът стигна до вратата с величествени стъпки. Палтото му шумолеше, по тялото му звънтяха оръжия. Един малък гущер с дълги нокти се беше лепнал за кожата на десния му ботуш.

Навън беше паднала нощта. Някъде далече бръмчаха коли. Минувачите бяха малко и редки. Наемникът пусна вратата да се хлопне след него, направи няколко крачки и спря. Гущерът заби ноктите си още по-дълбоко. Знаех какво предстои.

Магическо трептене, вибриране, което разтърси същността ми из основи. Ботушът, в който се бях вкопчил се издигна, премести се и се спусна обратно на земята — беше само една крачка, но навсякъде около мен улицата, нощта и светлините на кафенето се бяха слели в един течен поток. Още една крачка, после още една. Светлинният поток трептеше; смътно усетих сгради, хора и откъслечни шумове, но бях прекалено зает да се държа здраво в името на скъпия си живот, докато бързоходните ботуши се движеха, без да зачитат нормалното време и пространство. Сякаш отново бях на Другото място; щях доста да харесам возенето, ако не бях почувствал как малки частички от крайниците ми се отчупваха и падаха зад нас като изгаснали въглени от огън. Въпреки че бях постоплен от скорошното хранене, започваше да става трудно да се поддържам в жизнеспособна форма.